ЗАЩО НЯМА ДА СЛОЖА ПОДПИСА СИ ПОД ВЪЗВАНИЕТО НА ВМРО ЗА ПРОТЕСТ СРЕЩУ ВЛИЗАНЕТО НА ТУРЦИЯ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

.. Но не за това ми е думата сега. Искам да кажа нещо за нашите преселници. Те особено силно ме впечатлиха. Разбира се, няма как да не се зарадва човек, когато много често среща там хора, които – като разберат че си българин – се усмихват, ръкуват се и започват да ти говорят на най-чист български език; да не говорим пък за приветливостта, която излъчват тези хора. Екскурзоводите, които ни чакаха във всеки град, бяха все наши хора, и ето за тях най-вече ми се иска да кажа нещо.

Тези хора са нещо като як “мост” между България и Турция. Те по мое мнение са свързващата душевна и духовна нишка между нашите два народа. Тези хора не таят в себе си обида или злоба срещу България – макар че спрямо тях родината се отнесе доста грубо преди време. Но това са горди и достойни хора, които ни уважават и които много обичат родината си – България.

За нас и за тях България е една Родина – понякога се виждаше как сълзи напират в очите им като говореха за България. Казват: “Аз съм роден в Габрово (да речем), завърших там образование, ходя си когато мога по родните места, в родния дом. Най-хубавите ми години минаха там, в родината. Сега работя тук, доволен съм, имам си всичко, но нещо от мен остана там – и няма как да се върне. България на всички нас е в сърцата ни!”. Много емоции и прекрасен пример ни дадоха тези великодушни хора в разговорите, които имахме с тях. Това е най-силното ми впечатление и тук искам да разкажа какво почувствах и до какви “кощунствени” мисли стигнах.

Тези редове от статията на Ангел Грънчаров ме наведоха на някой размисли.

Някои кръгове от нашето политическо пространство се опитват да извадят дивиденти от една българска трагедия.Така нареченият Етнически конфликт между Българи и Турци се разпалва отново с користна цел.Този път се призовава за подписи към протест за влизането на Турция в Европейския съюз,като се изтъква факта,че турците ще залеят България и че нейните политици не са спазили Ньоския договор и не искат да върнат земите на българските собственици. Не мислете,че разсъждавам върху това безпочвено.Прародителите ми по майчина линия

са от Търново Узункюприйско( на снимката са баба ми Теменуга и дядо ми Стойчо - родителите на майка ми) .Следващите редове ще ви дадат точна информация за това селище в днешно време, а аз ще ви разкажа малко повече за него.

По поречието на р. Ергене в Северозападна Турция още помнят дедите на Данчо Грозданов. На 70 км южно от Одрин пет столетия е съществувало с. Търново. Сред основателите му са и прадедите на воеводата, които се връщат в България след 1915 г.

След падането ни под турско робство много български семейства бягат на юг в Турция. В Узункюприйско те създават свое село и го наричат Търново. 5 века българите обработват 100 хил. декара земя, развиват скотовъдство и винопроизводство. Там още помнят хубавото червено вино, което са правили българите, разказва Данчо Грозданов, който в средата на септември пътува до Турция, за да проучи родовата си история. Една от махалите в с. Търново се е казвала Грозданови, на бащиния ми род, възрастните в селото още я тачат, разказва Данчо.

В с. Търново е имало училище и българска църква, която миналия век турците зазиждат и превръщат в училище. Сега школото е необитаемо, а селото застаряващо.

2568 Данчо Грозаднов пред палуразрушената църква в с. Търново, сегашно Байрамлъ, на 70 км южно от Одрин.

През 1915 г., при започване на войните българите са принудени да напуснат. В селото се заселват гръцки бежанци и то е прекръстено на Байрамлъ, както се казва и до днес.

Дедите на Данчо Грозданов се връщат у нас и се заселват в сегашното село Павел, общ. Полски Тръмбеш, където създават Тракийската махала, която през годините е изиграла важна роля в обществения живот на селото. Прадядото, прабабата на Данчо Грозданов и двамата им синове са били ятаци, убити в антифашистката съпротива. Чичо му е бил партизанин в Горнооряховския партизански отряд.

Сега ще направя извадка от книгата на Димитър Тужаров «Село Търново - Одринско» издадена през 1983 година от Издателство Отечествен фронт.

«След завземането от Цариград от османлиите(на 17 юли 1393 година)част от бягащите българи се устремили на юг и се установили край река Ергене.Напуснали бреговете на Янтра, те се заселии край бреговете на Ергене.Прогонени от Царевец Търново, те създали ново селище, което нарекли Търново.Върху старите географски карти от XVII и XVIIIв. и до 1913 година е отбелязано село Търново - на около петнадесет километра североизточно от гр.Узункюпри и около петдесет километра югоизточно от Одрин.В навечерието на Балканската война то е имало 600 къщи с над три хиляди жители от чисто българско потекло.

Село Търново било разположено на левия бряг на река Ергене.Всяко семейство имало двор от 4-5 дка..Землището на селото било над 100 хиляди декара, от които към 40 хиляди обработваема зема.То обхващало двата бряга на реката.”

Ето какво разказва майката на Димитър Тужаров за преселението им от селото.” Беше по Петров ден (12.VII. 1913г).В селото ни пристигна българска войскова част начело със своите командири.Един офицер, който яздеше кон, каза на събралите се на мегдана селяни, че след тях се движи голяма турска войска, която пали и унищожава всичко, което срещне по пътя си.Първенците на селото го помолиха да остане в Търново с войниците си и заедно с нашите мъже да дадат отпор на турците.Молбите и увещанията ни останаха напразни.Войниците си отидоха, като ни заявиха,че са демобилизирани и се прибират по своите домове.

Страшната вест предизвика неописуема паника в селото.Тя завари хората неподготвени - част от жителите бяха на полето, зер беше разгарът на лятото.Поокопитили се, всички започнаха трескаво да се готвят за бягство.Събираха се по фамилии и родове, стягаха разглобените дървени волски коли, натоварваха в тях най-необходимата покъшнина - чувал брашно, алище за завивка, менци, котли, корита и др. и преди всичко децата и жените и потеглиха на северозапад. В проточилият се на километри керван се вляха почти всички жители на село Търново.Хората се обръщаха назад със свито сърце и със сълзи на очи се прощаваха с родното село, оставили на произвола на съдбата дом, покъшнина и имот, и поели път към неизвестното.”

Прадядо ми Кралю(бащата на баба ми Теменуга) и челядта му се заселват в с.Павел Свищовско (Великотърновско), а прадядо ми Кръстьо(бащата на дядо ми Стойчо) в с.Хаджидимитрово Свищовско (Великотърновско).Съпругата на прадядо ми Кръстьо(баба Калина) умира и го оставя с две момчета ( Иван на 4 години и дядо ми Стойчо на 2 години) и той се оженва за баба Керацуда от която има две деца (Стоян и Гоздана).Дядо ми Стойчо е роден в Търново Узункюприйско на 9 март 1910г, а баба ми Теменуга на 3 юни 1912 г.

И така , моята пристрастност към всичко това,което се случва и в днешно време е очевидна.Питам се обаче,защо тези наши политици не градят дивидентите си върху нещо по-конкретно – примерно защо не заведат дело срещу хората ,които подписаха документ, с който се отказват от всичко,което трябваше да ни бъде върнато след изтичането на Ньойския договор.Наследниците на българите дошли от Одринско и Беломорска Тракия, не бяха възмездени, а кой е сложил подписа си върху този предателски за българските интереси документ е лесно да се разбере( знае се институцията и времето, в което е подписан документа).

Сега разбирате ли защо тази подписка на ВМРО се обезсмисля!Другото ,което възвателите не могат или не искат да разберат е, че след като Турция влезе в Европейския съюз хората ще могат да общуват безпрепятствено и българският корен оставен по тези земи няма да изчезне!

Светланда Йорданова Рашкова

7.7.2010г - Русе