сряда, 29 септември 2010 г.

ЩАСТИЕ

БЪЛГАРИНО, ЩО Е ЩАСТИЕ И ИМАШ ЛИ ПРАВО ДА СИ ЩАСТЛИВ ?!

Щастие е емоционално състояние, при което човек изпитва чувства, вариращи от задоволство и удоволствие до пълно блаженство и прекалена радост. Антиподът на щастието се явява нещастието. Според философа Фридрих Ницше (1844-1900), истинското щастие е неделимо от инстинктите, стига животът да е във възход.[1] Когато е щастлив, човек често се смее.

Шастието осмисля живота ни, придава му реланост, без него всичко е привидно, без същност. Според една сентенция да си щастлив значи да си докоснат и воден от Бога. Затова Щастието е свързано със смисъла на живота. Това, което е противоположно на щастието е страданието.

Има две основни теории за това, какво означава щастие.

Едната е хедонистичната теория. This suggests that happiness – or well-being – is entirely about the attainment of pleasure and the avoidance of pain.
Това предполага, че щастието - или благосъстояние - е изцяло за постигане на удоволствие и избягване на болката. Колкото повече удоволствие имате и по-малко болка имате, толкова по-щастливи сте и имате по-голямо благосъстояние.

От друга страна е теорията Eudaimonic. This focuses on meaning, and defines well-being in terms of self realization, ie the extent to which we are fulfilling our potential in life.
Тук се фокусира върху смисъла, и определя благосъстоянието в условията на самостоятелна реализация, т.е. степента, в която ние изпълняваме нашите потенциални възможности в живота.

Фром описва истинското щастие, като следствие не от моментно удоволствие, а от човешки растеж. He attached greater value to pursuits that were of importance to humanity as a whole, rather than the individual's own pleasure alone.
Той прилага по-голяма стойност за занимания, които са от значение за човечеството като цяло, а не от удоволствие на индивида сам.Това е един по-цялостен изглед, той разглежда лицето , като част от по-широк организъм и определя щастието като точката, в която собственото желание съвпада с тава на цялото общество. Това е, когато живееш в съответствие с "daimon", т.е. "истински самостоятелно". Важен елемент на щастието е чувство на самодоволство. Дали не искаме да го признаем, много от нас прекарват дните си в постоянна членка на neediness. Ние имаме физически, емоционални и духовни нужди, които ние вярваме, че трябва да бъдат изпълнени, за да изпитаме известна радост.Като сутрешно кафе, общуване с колеги, вкусен обяд или завършването на важен проект. И сме щастливи, когато поне едно от тези желания се изпълни. В известен смисъл, щастието се случва, когато нашия списък с нуждите става заменен с нов списък на физическо, емоционално и духовно удовлетворение.

Друг важен елемент на щастието е чувство за постижение. Помислете колко пъти нашите идеи и планове не успяват. Това създава вътрешно напрежение и безпокойство, което от своя страна създава усещане за нещастие. Но когато една идея бъде осъществена или плановете ни се сбъднат, се изпълваме с чувство на еуфория. Щастието може да бъде награда за преодоляване на трудностите. Спечелването на конкурса или получаване на признание за един успешен проект често води до чувството за щастие.

За някои от нас щастието може да е задоволяване на материалните нужди,а за други удовлетворяване на духовните. Има една стара поговорка, че парите не могат да купят щастие, но в действителност то може да дойде много близко. За много надница за заплати, мисълта за получаване на достатъчно пари или други материални награди за усилията им със сигурност може да предизвика чувство на щастие. Знаейки, че нашите непосредствени нужди и дори няколко лични желания ще бъдат изпълнени може да бъде много обнадеждаваща, което от своя страна създава чувство за сигурност и щастие. В същия смисъл, много хора намират щастие, след като изслушат едно жизнерадостно духовно послание или прекарат време в разходки в дълбок размисъл или медитация. Щастието може да означава едно усещане за хармония между ума, тялото и духа.

Американската Конституция гарантира правота на ЩАСТИЕ на всеки свой гражданин, но Българската Конституция, не само че не го гарантира, а изобщо не посочва такова. В нашата Конституция фигурира само това.

Глава втора

ОСНОВНИ ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ГРАЖДАНИТЕ

Чл. 28. Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.

Всеки има право на ЖИВОТ. Но ЖИВОТА не се дава от Държавата. Творящата същност, позната ни като БОГ е тази, която създава живота. Ако няма живот, няма да съществуват и хората, следователно Държавата няма да я има. Как тогава тя ще гарантира правото на Живот ? !

Естествено една Държава може да гарантира единствено правото на.ЩАСТИЕ!!!

Липсата на такава клауза в нашата Конституция води до куп неприятности. А какви могат да бъдат те ще ви разкажа сега.

Излизайки от презумцията, че всеки има право на Щастие, реших да променя Личното с и име и Сагата започна...

Оказа се, че за целта трябва да вляза в съда, т.е. да заведа Гражданско дело. Приятели ми помогнаха и делото бе заведено(декември 2009г), но…, сега трябваше да докажем, коя е причината да искам промяна на името. Конституцията не ми гарантира право на ЩАСТИЕ и се наложи да доказвам, че досегашното ми име ме депресира и т.н.

ИЗВОД : Ако си Нормален и не си Циганин(техните имена се сменят на гишето срещу 2 лева) трудно можеш да направиш каквото и да е.

УРА ! - Делото приключи !( 9 февруари 2010).

След месец излезе РЕШЕНИЕТО НА СЪДА и името ми беше сменено от Светлана на Светланда. Но не мислете, че всичко приключи! О, не ! То тепърва започваше…

Трябваше да получа нов АКТ ЗА РАЖДАНЕ , за да мога да сменя Личната си карта и Шофьорската книжка.

Ще кажете - Е, какво от това ?

Ами, ето какво !

Родена съм в село Павел - Великотърновска област, а решението на съда е изпратено в общината на град Русе. И естествено никъде не е заведено, защото просто мястото му не е там, има едномесечен срок в границите на който трябва да се оправят личните документи. Срокът тече от датата на излизане на решението. Звъня в Павел и щастието ми се усмихна, но за малко. Кмета се оказа, моя приятелка от детството. Пращам и копие от решението и 4 лева и тя ми прави кръщелно, но…отново НО. Не може да вземе номер от ЕСГРАОН, защото в Полски Тръмбеш не са получили решението на съда, защото името на селото е сбъркано. Вадя ново решение и пращам приятелка да пита в Службите в Полски Тръмбеш, къде да пратя това решение. Службите казват - в Павел. Пращам го и след три дена получавам новият Акт за раждане с името Светланда. Събирам пари за такса и отивам в Първо районно МВР Русе да сменя личната си карта. В момента тече кампания за смяна на лични документи и мен ме третират по общия ред, а не като частен случай, какъвто всъщност съм. Успявам все пак да разбера, че вече ме има в компютъра под новото име и след известен брой дни успях да подам документите.Това е вече юли месец. Съставиха ми акт , че съм пресрочила времето за това и ми казаха,че трябва да сменя и шофьорската си книжка, защото, когато получа новата лична карта, тя ще стане невалидна (имам ново име). Събирам пари, правя медицинско, плащам необходимата такса и по съвета на приятел специалист отивам да прикачат тези документи към другите. Оказва се , че не може!

ЗАЦИКЛЯНЕ !!! ЗАПОЧВАМ ДА СЕ ВЪРТЯ В ОМАГЬОСАН КРЪГ - не мога да подам документите за шофорската книжка, без личната карта, а като взема личната карта шофьорската книжка става невалидна !!! Счудих се какво да правя!

Реших да се свържа по интернет с Шефа на МВР в Русе, но се оказа, че нямат сайт(в процес на правене). Слава богу, че открих електронната приемна на Министерството на Вътрешните Работи и писах на министърът.

Всичко това става през август - месецът на отпуските и не очаквах скорошна развръзка, а времето течеше и като нищо щях да загубя шофьорската си книжка.

На 23 август(срока за получаване на лична карта) изчаквайки опашката и обедната почивка, стигам до гишето за получаване. Там ме карат да се подпиша, че съм уведомена за едномесечният срок за издаване на нова шофьорска книжка, след вземане на Личната карта и обявяват шофьорската ми книжка за невалидна от 23 август 2010година.

Явно въпреки отпускарското време, хората от министерството си бяха свършили работата, защото сутринта бях получила по пощата писмо от Началника на МВР Русе . Писмото бе хартиено официално с подпис и печат и с копия до министерството.

Часът беше почти 16, а едномсеният срок течеше. Реших, че трябва да отида до КАТ, зада разбера поне какво трабва да правя и дали ще се вместя в този срок.

На гишето(9) нямаше хора. Подадох всичките документи(решение на съда, медицинско, платени такси и писмото ). Обясних какъв е случаят, но служителката отново ме мина по общата процедура за смяна на шофьорски книжки. Тогава аз я помолих д апрочете писмото на началника си.Тя пак продължи да ми се обяснява и аз я помолих да го прочете до края. Тя го прочете и магията се задейства - без обяснения започна да подава необходимите бланки за попълване и прие документите ми. Слава богу , подадох ги !!!

Но я си помислете, какво щеше да стане ако нямах писмото ?!

Служителката каза да дойда след месец да си получа новата шофьорска книжка.

Месецът изтича и на 23 септември отивам за книжката. 15,30 селд обяд. В КАТ няма хора по гишетата, но ...пак НО !!! Нищо, че няма хора, без номерче служителката не ще да ме обслужи., номерче мога да получа от машината само от 8 до 10 сутринта - АБСУРД , който само в България може да има.

На 24 сутринта отивам за номерче от машината. Опашката от хора е 5 редова и 20 метрова най-малко. Вземах си номерчето и отидох след обяд. В 16 часа на гишето има 10 човека за подаване на докумети и 2 (аз и още една жена) за получаване. След дълги разправии и грубо държание от страна на служителката към 17 часа си получаваме шофьорските книжки. Най- после започнала през 2009 година на 24 септември 2010 година сагата ми приключи.

Е това ако е НОРМАЛНА ДЪРЖАВА - здраве му кажи !Кой ми е крив , че съм БЪЛГАРКА ! Ако бях ЦИГАНКА, щях да дам 2 лева и на гишето в общината да ми сменят името. Е в Америка това е възможно за всички, но в България само за ГОСПОДАРСКАТА РАСА - ЦИГАНИТЕ.

За тях са всички права в тази държава :

1. Правото да не РАБОТЯТ !

2. Правото на ПОМОЩИ !

3. Правото ДА НЕ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ !

4. Правото ДА КРАДАТ !

5. Правото ДА УБИВАТ БЕЗНАКАЗАНО !

Трябвало да ги ИНТЕГРИРАМЕ !? Защо ?!

Ивинявайте Господа управляващи, но защо се оправдавате за бездействието си с това и с Европейския съюз! Прав е Саркози - ако не са циганите , няма кой да гласува за вас ! Малкото от тях, които сами са се интегрирали в обществото , т.е. учат , работят, спазват закона, са потърпевши ,като всички останали БЪЛГАРИ.

Светланда Йорданова Рашкова

28.09.2010г

гр. Русе

четвъртък, 16 септември 2010 г.

В ПАМЕТ НА БАЩА МИ

На 1 октомври 2010 година се навършват 25 години от смъртта на баща ми Йордан Панайотов Павлов.Моя първи учител в живота.

Родил се на 19 януари 1931 година в селото, от където Петко Рачев Славейков е започнал писателската си дейност – Пиперково Свищовско (сега Русенско) и до края на дните си поддържаше мястото и камъка на ,който според думите на самия Славейков в автобиографията си , е седнал да запише разказите на дядо Драган.

Това е село с почти 500 годишна история и име, което не е променяно от годината на създаването му. На територията му е имало селище още преди 2010 години.

Родителите му са от двата големи рода Паулюути (Павлови – на дядо ми) и Минюути ( Миневи – на баба ми ),чиито отношения са доста сходни с тези на Монтеки и Капулети в „Ромео и Жулиета”. Той е четвърто дете ,но предните три момичета са умирали в детска възраст и когато се ражда му запалват свещ на главата и правят ритуал за оцеляването му(оставят го на кръстопът и който първи го намери му става кръстник ,като го облича в дрешки и го занася на родителите му). Кръстили го Йордан, защото е било Йорданов ден. Раснал е заедно с петимата си братовчеди( съпругата на брата на дядо умира млада и те с баба ми отглеждат децата им като свои) и леля ми Живка, която е родена след него. Виждайки, че детето е умно родителите му го изпращат в Гимназията в Свищов. Живее заедно с приятеля си от село Борис Павлов(фамилията съвпада,но нямат родствена връзка). Природно интелигентен, но и доста суетен винаги е бил в крак с модните тенденции. Разказвал ми е как с нажежен гвоздей са правели букли в прическите си, а брилянтина замествали със захарен разтвор.Голям привърженик на фудбола, пеша се е прибирал от Свищов в Пиперков за мачове , като си носел гуменките на рамо да не се изтъркат.След гимназията отива да учи в Учителски институт в Кюстендил и става начален учител.Преди да започне кариерата си е трябвало да отбие военната си служба. В тях времена момчетата служели 3 години.Пратили го в Свиленград.Още неположил клетва е участвал в истинско сражение. Политически спор между България и Гърция за острови в река Марица е трябвало да бъде разрешен с военни действия. Младите войници положили клетва за вярност към Родината в една царевична нива и отишли на бойното поле.После го пращат във Военното училище във Велико Търново от където излиза като офицер от запаса. До смъртта си през 1985 година беше стигнал до чин Майор. От военното училище най-хубавите му спомени са вечерите на танците. В града е имало специална зала, където са се провеждали. Той беше страхотен танцьор. Научи ме да усещам не само музиката, но и обаянието на всеки танц. Забравях за всичко, когато танцувах с него, а когато танцуваха с майка ми се захласвах по тях. Е, като съвсем малка им досаждах на дансинга, но това е в реда на нещата.

Не че ми е баща, но този човек имаше страхотен усет за красивото и естетиката в живота. Имаше маниерите на светско денди и владееше модните тенденции до съвършенство. От малка ме научи как да се държа във обществото, как да уча, как да се обличам и как да пазарувам.

Казваше ми : „ Всеки човек, трябва да се уважава независимо от това какво ти е сторил. Но любовта и сърцето ти може да получи само истинският ти приятел! „

Ежедневието му потвърждаваше тези думи. Имаше много приятели, но и много „врагове”. Обичах вечерите, в които се събираха с приятели в къщи. Разговаряха, обсъждаха, коментираха различни теми и винаги свършваха с песни.

С майка ми се запознават, като колеги в с. Хаджидимитрово – Свищовско. И така двамата начални учители се събират на 1 май 1956 година, по настояване на баба ми Божана (майката на баща ми) правят сватба в Пиперково на 6 януари 1957 , а аз съм се родила на 8 март същата година. Той едва не припаднал,като ме видял, защото не бил виждал новородено бебе, а аз съм била синьо-лилава(пъпната ми връв е била увита около врата ми и що не ме е удушила при раждането). Беше грижовен и отговорен баща. Правеше ми куп снимки, водеха ме със себе си на всякъде. Но след 4 години живот на квартира, решава да се прибере в Пиперково, за да създаде по-добри условия за живот на семейството си. Родителите му ни приемат с отворени обятия и на следващата година му помагат да построи нова къща, с всичките удобства(два входа, баня и т.н.). Съвместно осигуриха на мен и брат ми – Божидар нормално детство изпълнено с любов.

Той беше истински учител, децата го обичаха, а родителите им го уважаваха. Но партийните другари въпреки , че му се пишеха приятели гледаха да вгорчат живота му всякак си. Стресовите ситуации, на които го подлагаха в крайна сметка доведоха до раково заболяване, което причини смъртта му на 45 години.

Организатор и инициатор на културния и спортния живот на селото. Главен изпълнител в театралните постановки, ръководител на група за автентични песни, треньор на футболния отбор, член на ловната дружинка и естествено член на ОФ, а не на БКП. Заклеймен със званието „фашист”, защото немски войници са спали у нас( дядо ми е имал – кръчма, бозаджийница, казан, 200декара земя, 200 глави овце, гора и е давал две стаи от къщата, като квартира, а в селото през войната са преминавали и немски и руски войници. От немските имаме семейна реликва сребърна монета от 2 райхс марки с ликът на Хинденбург.), естествено пречките в кариерата му са големи. Широко скроен човек, баща ми не се интересуваше от злите хорски езици и независимо от пречките, които му създаваха той работеше и живееше не само за семейството си, а и за селото. На него дължа голямата си любов към всичко българско и уважението , към Родината, независимо, че с годините започвам да се срамувам от нашите политици, но той ме научи да правя разлика между Държава и Родина.
Закърмена с тази любов, успях след неговата смърт да напиша историята на селото и така да завърша делото му. Той и приятелят му Атанас бяха направили проучвания и бяха записали разкази от столетници на селото, но и двамата починаха преди трудът им да види бял свят, а враговете им го унищожиха след смъртта йм. Независимо от факта, че ценна информация беше унищожена, с упорит 10 годишен труд от моя страна книгата видя бял свят. Озаглавих я „Пиперково – извор на живот „ , а приятелят ми Десо Замора създаде специална картина за корицата, в която се усеща вечността.

Днес е, началото на поредната Нова Учебна година, не случайно пиша тези редове сега.Баща ми беше Учител !

15.9.2010г

гр. Русе Светланда Йорданова Рашкова