четвъртък, 31 март 2011 г.

СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: Американците и Априлското въстание (статия на Дж. Кларк)

СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: Американците и Априлското въстание (статия на Дж. Кларк)

СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: Символът на яйцето

СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: Символът на яйцето

Символът на яйцето

http://lz2sjr.blogspot.com/2011/03/blog-post.html

ЯЙЦЕТО, КАТО СИМВОЛ НА ОБЩОТО НАЧАЛО В РЕЛИГИИТЕ

Яйцето символизира четирите елемента на мирозданието: черупката олицетворява земята, ципата - въздуха, белтъка - водата, жълтъка - огъня.

Космичното Яйце (може да се изобразява също и във вид на сфера) символизира жизненото начало; недиференцираната цялостност, потенциалност; зародиша на всички творения; първоначалния майчин свят на хаоса; Великият Кръг, съдържащ вселената; скрития източник и тайната на съществуването; космическото време и пространството; началото; майчината утроба; прародителите; съвършеното състояние на единство на противоположностите; органичната материя в нейното инертно състояние; възкресението; надеждата.

Иносказателният смисъл на яйцето се предопределя от неговите многобройни свойства. Най-често то е бяло, крехко, от него се появява новият живот, по форма напомня тестиси. Възникването на света от праяйцето е известно не само от орфическия мит за творението (чернокрилата нощ, съблазнена от вятъра, снесла яйцето, от което се излюпил Ерос (Фанес), но и от полинезийски, японски, перуански, индийски, финикийски, китайски, фински и славянски митове за първоначалото. Съответно много герои не са били родени, а се излюпили от яйца, както например някакаъв працар (Южна Корея) и Диоскурите Кастор и Полукс (от яйцето, снесено от Леда, която Зевс оплодотворил под вид на лебед).

Потенциално заключената в яйцето способност да ражда нов живот се асоциира с жизнената енергия, вследствие на което яйцето като символ играе видна роля в знахарството и култовете за плодородие. Яйцето се използвало и в погребалните обреди като храна, укрепваща покойника по неговия път в отвъдния свят. Слънцето и Луната също често се асоциират със златно и сребърно небесни яйца. Като образна алегория на цялостност, затворена в черупката, яйцето олицетворява планираното предварително сътворение.


В образния свят на алхимиците "философското яйце" е превръщащата се впоследствие във философски камък праматерия, носеща вече в зародишна форма предразположение към съзряване, при което жълтъкът застъпва мечтаното злато. В алхимията от яйцето израства бяло цвете (среброто), червено цвете (златото), и синьо цвете (цветето на мъдреците). Яйцето също така представлява запечатаният херметичен съд, където се извършва "Великият Опит".

В древните религии на Близкия Изток яйцето е символ на творението, който се асоциира с пролетните празници на обновлението и възраждането в природата и чрез това в последствие с пасхалните празници.


Яйцето е християнският символ на Възкресението.
В християнската среда яйцето се използва за сравнение на възкръсващия от гроба Христос с пиленцето, пробило черупката; белият цвят символизира чистота и съвършенство. В християнството яйцето означава възкресение, възстановяване, вторично творение, надежда.
Но може да означава и непорочното рождение.


В символизма на Индия, Египет, Китай и Гърция Космичното Яйце, зародиш на вселената, внезапно се взривява. Бидейки едно цяло, то въпреки това съдържа всичко съществуващо и всички потенциални възможности в пространството, ограничени от черупката. Изображения на яйце като начало на света са открити в Египет, Финикия, Индия, Китай, Япония, Гърция, Централна Америка, на островите Фиджи и във Финландия. Златното яйце символизира Слънцето.
Щраусовото или голямото порцеланово яйце, което закачат в храмовете, в коптските църкви и джамиите, олицетворява творението, живота и възкресението и като символ, носещ тези значения, понякога се появява и в погребалните ритуали.

В будизма черупката на яйцето е "черупката на невежеството". Да бъде пробита, означава да се роди втори път и да се постигне просветлението, да се преодолее времето и пространството.

В Китай яйцето е символ на цялостност, жълтъкът означава небето, белтъкът - Земята. При сътворението на света Космическото Яйце се счупило и неговите две половинки образували земята и небето.


При друидите Космичното Яйце - това е "яйцето на змията", символизирано от вкаменен морски таралеж.

За древните египтяни бог Пта бил Бащата-Създател, Великият майстор. Той е изобразен на грънчарското колело, зает с изработването на вселенското яйце, съдържащо неговият собствен дух. После той създал яйцето на Слънцето и яйцето на Луната.
Популярни били амулети във формата на яйце, с помощта на които хората искали да владеят силата на намиращия се в него прабог. Такива амулети давали и на умрелите. Многозначително е наименованието на вътрешната част на гробницата, наричана "яйце", в което мумията очаква да влезе в отвъдния свят.

В Гръцкия орфизъм яйцето е тайната на живота, творение, възкресение; Диоскурите, родени от яйцето на Зевс и Леда, носят две половинки от яйце като шапчици. Понякога яйцето се изобразява съдържащо четири елемента.

В индуизма Космичното яйце снесла божествената птица от изначалните води. От златното яйце изскочил Брахма, а двете половинки образували Небето и Земята: "Това велико яйце, състоящо се от елементи и почиващо върху водите, било прекрасно естествено пристанище на Вишну, и тук именно Вишну придобил образ осезаем, възприеман от сетивата... В яйцето това били континентите и моретата, планетите и частите на вселената, и боговете, и демоните, и човечеството" (Вишну Пурана). Космическото Яйце съответства на яйцето на Брахма и се разделя на три части: област на чувствата, небесата, и безформения свят. Понякога изобразяват Космическото Дърво, растящо от Космичното Яйце, плаващо по водите на хаоса.

В иранската митология това е символ на творението, на жизненото начало. В зороастризма се е смятало, че Небето е било създадено във вид на метално сияещо яйце.

Народите на Океания смятали, че първият човек се е излюпил от птиче яйце.

В шумеро-семитската митология Космичното Яйце осъществило сътворението на света.

Разглеждайки на кратко този символ, ние достигаме до извода, че всички религии имат общ корен.

Всеки от нас е човешко същество именно защото е надарен с разум, чувство, въображение. А това, че живеем в цивилизация-култура отграничаваща един свят, в който властват определения, символи, норми и ритуали, допълнително ни характеризира като хора. Следва ли от това, че ние непременно трябва да бъдем религиозни?

Зависи какво разбираме под понятието религия, както и под термини, които са близки или съвсем свързани с него: религиозност, вероизповедание, мистика.


Религиозност

Обзет от емоционално и умствено тежнение към невидимото, скритото, мистериозното -вълнуващо и омайващо, което усеща в елементите (вода, земя, огън, въздух), в предметите, животните, както и у самия себе си, човекът е спонтанно чувствителен спрямо магиката на света, одухотворен от незрими присъствия. Как да получи неговото благоволение, как да избегне заплахите му, как да го опитоми, как да следва повелите му?

В безчет митове и обреди се предава и възпроизвежда легендата за появата на невидимото, на тайнственото, чиято мощ може да бъде усетена и доближена дотолкова, доколкото митовете и обредите възстановяват силата на въздействието на „първия път" в „изначалното време" и зареждат видимото с потенциала на невидимото, чийто символ разкрива природата. Всеки символ

впрочем, било той камък или място, дума или разказ, легенда или обред, поражда досег с невидимото, проецирано в него чрез един вид привилегирована поява, тласък да се направи необходимият избор, чрез „свещено възникване" {йерофания}.

Този омагьосан свят, наситен със сакралност, е предхождал религията, тъй като в него всичко е свързано с вярвания и всяко действие (било изработването на стрела, било ловуването или храненето...) - вписано в мита за свещеното.

Казано с други думи, нищо истинско и значимо не остава извън обсега на вярванията, които очертават (и дори изпълват) полето на човешката общност.

Едва по-късно впрочем, когато светският разум и дейност постепенно ще придобиват все по-голяма автономия, религиозността ще прерасне - с поставянето на ново начало (пророчеството-откровение), в религия, повече или по-малко систематизирана, сливайки се в хода на времето със сферата на светското и неговите поприща (политика, наука...).

Едва около XVI в. в Европа - еврейско-христианска в “духовен" план и романо-гръцка в „рационален" - ще започне да се използва терминът религия приблизително в този смисъл, в който го схващаме днес: установена съвкупност от вярвания и свързани с тях обреди, съсредоточени около идеята за, човешкото спасение, но предоставящи относителна самостоятелност на разума и на човешката дейност, насочена към търсене на истинното и към постигането на обществен ред, дотолкова, доколкото изявите им не са в противоречие с основния постулат (за избавлението на душата, бъдещия живот и т, н.).

Нека отбележим също, че, неизкристализирала, религиозността игнорира историята като такава, каквато я схващат религиите (монотеистичните), изградени върху тезата за откритото спасение - история, която се представя за движеща, ориентирана, „богохвална", „прогресивна", подчинена на

Божиите предначертания. Разбира се, .никоя цивилизация не убягва от историята, както и човекът от промяната, била тя и „естествена". В един омагьосан свят, изпълнен със сакралност, чиито прояви в него регулира системата от обреди, динамиката на промяната е циклична, редуваща се, 2

повтаряща се, докато при монотеистичните религии тази промяна е ориентирана към едно отворено бъдеще, където „създаващото история" движение на избавлението"такава степен божественото и правото му на обредна ортопраксия, че да бъдеш религиозен, означава да си изпълнен със скрупули, да си в съгласие с обредното предписание и да следиш за съблюдаването му.

2. От religare: свързвам. Оттук терминът religio препраща към това, което свързва човека с Бога. В монотеизма то ще рече институцйонна съвкупност (вери и религиозни обреди), образуваща „моста", който свързва - чрез Божията милост й човешкото усилие, хората с Бога. Мост, изцяло 3 проправен от Бога, но далеч незавършен, тъй като зависи от свободната воля на човека да

приеме (или не) Божието слово и благодат.

Както става ясно, тези различни етимологии си противоречат по-малко, отколкото изглежда, и техният смисъл съответства на други думи от рода на благочестие, вглъбяване, обожание, преклонение и пр., все от същия идеен регистър.

Нужно е обаче да се отбележи, че религията, схващана в смисъл на обредна ортопраксия или на зачитане на свещените закони, се различава от изцяло омагьосания свят на религиозността (3) и че с появата на едно основополагащо верско дело, приемащо божественото откровение, исторически датирано и географски определено, една религия престава да бъде само религия, а

Религията, въздигната във вярата в Бога, прокламирана от неговия пратеник (пророк).

Нито юдаизмът, нито християнството, нито ислямът, нито будизмът или индуизмът се определят като религии (във феноменологичния и coциологичния смисъл , на една религия измежду други), а като; юдаизъм (Завет между Бога и неговия народ във и чрез Тора), християнство (благ-а вест за въплътилия се в човек и възкръснал, за да спаси всички хора Божи син), ислям (подчинение на

единствения Бог, чийто последен пратеник-пророк е Мохамед), будизъм (предсказанието Озарения, тоест Буда), индушъм (учение на ясновидците от незапомнени времена, провъзгласяващо освобождаване на егото в посока към аза — „ти си то", и т. н.

Когато за нуждите на конверсията или на проповядването вярващият-монотеист използва термина религия, той може да го приложи с пълна „логическа" сила единствено спрямо собствената си вяра, тъй както монотеизъм включва задължително в себе си монорелигия. Щом съществува един Бог, съществува и една-единствена истина, един-единствен закон, едно-единствено спасение и следователно една-единствена религия: религията на божественото

откровение. Не една религия между други, а единствената. '

Нека си припомним твърдението „извън Църквата няма спасение" - в случая Църквата е венчана за Христа, неговото „божествено тяло"; това, че ислямът е запазил като награда за единствените „истински вярващи" милостта на Бога и упованието в неговия рай; или един постулат на Талмуда: „Никой езичник, не ще има дял в света, който идва."

Ще отбележим мимоходом, че ислямът засвидетелства особено отношение към монотеистите евреи и християни, включвайки се всъщност в поредицата Божии откровения като последното и

окончателното; тъй като Мохамед е „печатът на пророчеството", или, другояче казано, последният от пратениците-пророци на Бога - около триста според Корана, между които Авраам, Мойсей, Давид, Иисус, все автори на книги на откровението. Оттук произтича особеният статут на евреите и на християните, отреден им в исляма. Защото, ако евреите са „променяли" отчасти откровението, получено от Мойсей, а християните са „забравяли" частично това, което Христос ИМ е припомнял, най-малкото излиза, че и едните, и другите са съпричастни към „догматично откровение";, което са успели да представят по крайно несъвършен начин.

Не бива да забравяме и обстоятелството, че тъй като Мохамед е последният пратеник-пророк, ислямът има по необходимост и „логически" универсално призвание, нещо, което юдаизмът няма поради своя специфичен избор, а християнството притежава, но като осъществяване на Стария завет в Нов завет.

Ако държим нашето изложение да бъде до известна степен точно, би трябвало да проследим едно движение, което, започвайки от религиозността, наситила с вълшебства и магии праисторическия анимиетичен и политеистичен свят, ще стигне до, от една страна, Религията (монотеистична),чиито различни изповедания или разклонения ще служат за „направления", само едно от които ще е съвършено, а от друга страна, до религии, разбирани като съвкупност от вери и обредни ритуали, отграничаващи се от индиферентността на непосветените и погрешно обожествяващи елементи на реалния или въображаемия свят поради невслушване в повика на Бога за признаването му като единствен и трансцендентен, като извор на всяка светост.

Десакрализирането на природата, човечеството, всемира, отнемането на магическия им ореол не е достатъчно от гледна точка на религията, ако не се прави, за да се признае светостта на Бога като Създател, Законодател, Спасител. Така тези „религии" в най-добрия случай сякаш биха съществували в очакване на единственото откровение, към което те биха се стремили, без да го осъзнават или без да го „докоснат", а в най-лошия биха останали несполучливи и сатанински копия на Религията.

Разбира се, това опасение изразява малко или много позицията на монотеиста, а не тази на невярващия наблюдател, за когото всички религии имат еднаква стойност; дори и да не са лесно съпоставими като произведения на изкуството, а „йерархично" подредени нерядко на базата на 4 полюсни различия – политеизъм / монотеизъм, народен /научен,тотализация /секуларизация,

предрефлексивен /рефлексивен, метафизичен / етически, ритуализъм /мистицизъм...

Не е безинтересно да подчертаем, че ако в наше време един „съюз" на вярващи е допустим и относително осъществим, той би бил сключен по-скоро с цел отхвърляне на съвременните сакрални-знаци (национализъм, секуларизъм, сциентизъм...), отколкото за достигане на съгласие по отношение на самия обект на вярата им, дори да е неоспоримо, че един и същ авраамичен корен

обединява донякъде монотеистите и че макар будистката или дори индуистката традиция да са дошли „от друг хоризонт", нищо в тях не представлява пречка за едно всеобщо побратимяване.

Интересен е и ввъпросът за десимволизирането на символите, които, ъзникнали в един аграрен свят, във всеки случай в пряк и тесен контакт с природата, са загубили много от своята асоциативна мощ поради урбанизацията и комерсиали-зацията на обществото, където дори водата се заплаща, а утре - и „чистият въздух".

Един-единствен пример ще помогне да се разбере внушението в конкретния случай: водата, която някога хората са отивали да търсят на извора, в кладенеца, в реката, се превръща по-лесно в символ на пречистване, кръщаване, извор на живота, на чистотата, отколкото водата, която днес получаваме с едно завъртане на кранчето. Колкото до дълбоките „равни" води на морето или на океана, до онези, небесните, на обилните дъждове и страховитите бури, имат ли те същата сила да символизират непрестанното връщане към първичното (море-майка) и разрушаващия потоп в съзнанието на урбанизираните хора, каквито сме ние, закриляни и завладяващи, нехайни и разточителни, притеснявани от дъжда, загледани в неспокойното море, над което прелитаме, да не говорим за замърсяването им, мобилизиращо; с пълно право еколозите, но не и творящия

символи човек?

Урбанизацията, рацонализацията, демократизацията деградират и символизират отколешната символика, защото, за да има символ, трябва също така и сюрреалността, олицетворявана от него, да се опира върху реалност, неопосредствана, но почувствана и опозната. За съвременните хора водата, вятърът, земята, огънят не са вече, освен в много редки случаи, реалности, способни да се превърнат в символи.

За урбанизирания човек думите господар, слуга (раб) са загубили истинския си смисъл като отражение на реални обществени взаимоотношения, от които е можело да се изходи при символизиране-то на една религиозна свръхдействителност на всемогъща власт и подчинение. Днешните люде се чувстват „управлявани" от „управници". От тази абстрактна връзка не може да

произтече никакво символизиране.

Да бъдеш религиозен в епоха, когато човекът лети в пространството, а „въздухът" е наситен с образи и звуци, които е възможно да уловиш, да бъдеш „хомо религиозус" в един свят, в който човекът е станал господар до такава степен, че е способен да го разруши в момент на безумие, не е, разбира се, все същото като това да бъдеш вярващ в праисторическите времена, в древността,

в Средновековието или просто в друга епоха.

Да бъдеш мъдър без чисто научни познания, не е същото като да знаеш повече, защото живееш в една технизирано-научна цивилизация. Дори и в това повече да няма нищо изчерпващо и окончателно (дотолкова, доколкото е възможно да се определи един термин на различните етапи от развитието на познанието), дори това повече да не струва загубата на. един рай, обезумял от невинност и благодат, то със сигурност се заплаща с много шум, високи скорости, прахосничество на огромни средства (въоръжаване, консумеризъм...). Напредъкът таи й клопки. Да бъдеш религиозен без религия не.е като да имаш религия, бидейки едновременно с това същество на разума, на познанието, на желанието, на културата, принадлежащо на напреднала, победоносна цивилизация, обогатяваща, извисяваща своето наследство.Не можеш да надминеш „Одисеята", но можеш да сътвориш не по-малко сполучливо други неща, докато в науката или в техниката, ако продължиш започнатото от предшествениците, непременно ще идеш по-далеч от тях. Айнщайн обяснява по-добре и постига повече от Нютон, макар да е вярно, че и двамата са гении, но това е, защото Айнщайн се опира на плещите на Нютон, когото следва, по същия начин, както Нютон е сторил преди него. От учен на учен знанието прогресира.

Макар и бегъл, този преглед показва, че религията, която е религиозност плюс още много други неща (дори и в монотеизма на откровението да претърпява радикална промяна), придобива раздични аспекти според степента на достигнатото и усвоено знание - оттук произлизат възможните конфликти между наука и религия, философия и религия, техника и религия, както и

според състоянието на обществените взаимоотношения, откъдето пък произтичат двойствените взаимовръзки подчинение-робство и религия, отношение към жената и религия, раси и религия, дори те да са умерени и „управлявани" не според чисто политически съображения, а в

съответствие с дадена религиозна антропология.Има и други фактори, които влияят върху облика и развитието на религията, но тези без съмнение

са най-съществените.

Трябва да се посочи, че всяка религия е длъжна да откликва на промените в познанието, в обществените взаимоотношения, във възприятията и мотивациите - в противен случай рискува да бъде елиминирана, да излезе от употреба или да бъде заменена с друга.

Колкото по-витална е символиката на една религия и по-пълно съобразяването й с човешките потребности, толкова по-способна е тя - променяйки се, без да се погубва, - да издържи на изпитанието на времето. Следователно със сигурност може да се твърди, че религиите, които продължават да съществуват - разбира се, не без изменения - от две-три хиляди години, имат някакво право да отстояват своите, ценности и за вбъдеще, макар без никаква гаранция, за успех.

Дълготрайността на „големите" религии навежда на мисълта, че те не са нито видения, изживели времето си, нито пътища, по които се отклоняваме, за да получим малко утеха.

Вероизповедание или вероизповедания?

Монотеистичната вяра, дори изградена върху императива „Служи първо на Бога!", признава относителната автономия на светската власт („Отдай кесаревото кесарю, а Божието Богу") и на разума, тоест допуска известен плурализъм при „изповядването на вярата".

Автономията и плурализмът, макар и вписани в някаква степен и не без двусмислия в свещените текстове, са били постигнати - и то далеч не навсякъде - с цената на братоубийствени битки в името на Религията. Но това е станало възможно най-вече благодарение на отделянето на светската от църковната власт (ескуларизация на политиката) и на признаването по право и по

същество от Религията на тази узаконена автономия, Повече или по-малко относителна в зависимост от вероизповеданията:

Уви, в стила на монотеистичните религии е да водят борба с ересите, със схизмата, безверниците и вероотстъпниците, прибягвайки до най-жестоко насилие, чието изпълнение често е било възлагано на светската власт, тоест на държавата. Кръстоносни походи против неверника, инквизиция cpeщу покръстените (насила или доброволно) й вярващите, заподозрени в ерес или

отстъпничество, масови убийства на едните и другите, изолиране или експулсиране на вярващите от „втора категория", религиозни войни, покръстване и/илй избиване на туземците в колониите и т. н.

Картината би станала още по-мрачна, ако се вземат предвид изживените страдания и трагедията на милионите жертви; длъжни сме обаче да осветлим някои "странни" в името на устойчивостта и непоколебимостта на онези, който с цялата си душа, са протестирали-и са се -намесвали, за да ограничат ескалацията на напрежението или да попречат то да възникне. За да не изпаднем в анахронизъм, трябва да разберем комплексността на залозите, политически и духовни, свързани със структурите и с априорните"схващания, характерни за епохата, що се отнася до обществения порядък и до избавлението на душата.

Следователно поради самия , факт на процеса на секуларизация и на „всеотдавнашното", но още не повсеместно разделяне на Църквата от държавата, монотеистичните религии са по-скоро вероизповедания, отколкото религии. Освен това те са произлезли от един общ корен (авраамския) и са се нароили спрямо собствения си исторически първоизточник:, юдаизмът на

равините не е кабало- хаеидяческият юдаизъм, католицизмът : се различава от протестантството, сунизмът -от шиизма... В известен смисъл християнството :не съществува вече като религия, както впрочем е трудно да се говори и за общност, а става дума за християнски верозповедания. Mutatis

mtitandis, същото би могло да се каже за юдаизма, както и за исляма, за индуизма, за будизма.

В краткия анализ на религиозността, на религията, на вероизповеданието оставихме настрана един аспект на религиозното: мистицизма. Аспект обаче главен и съществен, тъй като едно вероизповедание без мистицизъм би събудило съмнение относно вярата, която проповядва. Вяра без мистицизъм би била в същността си само идеология или политическа доктрина. По-точно

казано, липсата му би довела до деградирането й в тези категории. Всъщност, когато едно монотеиетично вероизповедание провъзгласява изключителността, неповторимостта на един-единствен бог, той очевидно въплъщава всичко, а неговото творение - нищо. Всичко, което съществува, не съществува ли единствено по неговата милост? Човешкото създание, което вярва,

обича, надява се, би ли било способно на това без Божията милост? Тази милост не очаква ли от човека да се самоизмъчва, та след пречистващи „нощи", стигнал до очищение, да бъде достоен за екстаз? За сливане, чрез доброволната зависимост на любовта, с Този, от когото зависи целият живот?

Вярата, не, би ли стигнала до връхната си точка като желание за единение, като пълно «мистично свързване? Това изживяване, неизразимо с думи, толкова кратко, внезапно, „пасивно", не е ли онази разпаленост на сърцето, докосващо загадката, абсолютната тайна?

Разбира се, единението с Бога съвсем не е тъждествено на друго - на сливането- с Него. Ако безспорно съществува светкавично и краткотрайно единение, би ли могло изобщо да има сливане, след като по самата Божия-милост създанието е и трябва да бъде разграничено от Бога, от Другия, неединосъщния?

Въпреки че божественият екстаз е освободил (изпразнил) човека от неговия аз, издигайки го до селения, простиращи се едновременно извън аза и в аза, той се различава коренно от индуисткия анстаз, при който човешката същност (атман), освободена от илюзорното себе, ще се окаже равна на първичния Аз, на Абсолюта (брхман), не-зрима висша реалност, където не съществува

нито субект, нито обект.

Каквито и да са тези върхове, до които рядко някой може и желае да стигне, на едно определено равнище, при въздържание, религиозно смирение, вяра, любов и упование, тайнството съществува и е отправна точка, ако не за мистично единение, то поне за начало в излизането от самия себе си, за забрава на собствения аз, отстъпващ място на друг - „лице" на Господ-Бог. Ще

спрем дотук, за да не ставаме словоизлиятелни за неща, което в крайна сметка спада повече към неизразимото, отколкото към чудотворното, макар и то понякога да го съпътства, към сферите на-интимното и на скритото, към царството на тишината, дори когато някои знаци и парадоксални

атестации са необходими, за да ни се вдъхне увереност, че можем да го достигнем, преодолявайки бариерата на ортодоксалния конформизъм или ортопраксията, на научните претенции и многословните уверения, на прекомерната предпазливост.

Религиите:

Невероятни вярвания? Безразсъдни обреди?

Това, че девица е могла да зачене и роди син с помощта на силата на Всевишния, за когото няма невъзможни неща, а личност, назовавана Иисус от Назарет, е възвърнала към живот човек, наречен Лазар от Витания, че един Далай Лама „се преражда" от поколение в поколение, не са ли съвършено Невероятни неща?

Ако някой даде обет за целомъдрие, а друг си забрани да консумира дадени храни, обявени за нечисти от неговата религия, ако някой може да измъчва плътта си до кръв, за да се хареса Богу, това не е ли безразсъдно отдаване на религиозни обреди?

В края на краищата не е невъзможно религиите да са само смехотворни илюзии, и то толкова по-смехотворни, колкото- са по-популярни, да са в най-добрия случай утешаващи, а в най-лошия -опасни, да са нечовешки или прекалено човешки, а ако има приемственост между хомо фабер, изработващ необходимите му сечива за лов, и хомо фабер, произвеждащ телевизионен апарат -да няма никаква приемственост между хомо религиозус и хомо сциентификус, освен че вторият се ражда при смъртта на първия, и т. н.

Каквато и да е относителната правилност на тези гледни точки или становища, на мен ми се струва все пак, че техните поддръжници просто си улесняват задачата, като изхвърлят окъпаното бебе заедно с водата.

Не е нужно да си невярващ, за да не се надяваш да намериш Бог в извънземното, пространство. Отговорът на Гагарин, връщайки се от Космоса: . „Там не можах да срещна Господ", дори не забавлява вярващите. Това те го знаят отдавна, ако не открай време.

Когато в един израелски филм комисарят пита подчинения си: „Наистина ли вярвате в Бога?", и той, му отвръща: „Същественото е не, че вярвам в Бог, а дали Бог може да ми се довери", поне отговорът изглежда по-подходящ от въпроса. Днес, както без съмнение й вчера, въпросът: „Вярвате ли в Бог?" звучи неуместно. Доказателство за това е най-честият и донейде смутен отговор: „Зависи какво вие разбирате под понятието Бог."

Вяра и вярвания

Освен че е традиция от миналото, включваща отчасти като декоративен или празничен елемент една етнокултурна характеристика, без която би била лишена от „традиционни" или разграничителни белези, религията по същество е акт на вярата, изразяващ се във вярвания и изпълнение на религиозни обреди.

Казват, че малко наука отдалечава от вярата, а много я възвръща. Уви, всички имат някакви познания, но малцина са онези, у които те са в изобилие. Впрочем, ако се замислим,ерудицията може да възкреси вярата не защото науката ще доведе до "религията”, а поради факта, че високообразованият е наясно - науката не си задава и не отговаря на никой от въпросите, с които

се занимава вярата. Вярата е от друг порядък и си служи с друг език. Защо това, което приемаме без колебание в областта на етиката и естетиката, ние отричаме, щом докосне вярата?

Оттук без съмнение произтича и общото отдръпване от религията в нашето обсебено от науката и сциентизма време, но то засяга и вярата, усложнявано все повече от субективната, ала за мнозина реална невъзможност да боравят, едновременно с езика на вярата и с този на науката, въпреки че те толкова си противоречат.

Предпочитаме следователно, за да не се възприеме като лековерие или лицемерие (да се правиш, че вярваш в нещо, в което не би могъл да вярваш), да се откажем от първия от двата, от езика на вярата, за да не се накърни научният: светът все пак не е бил създаден за шест дни и една непорочна дева наистина не би могла да роди дете! Отказваме се също (при религиите, имали неблагоразумието да формулират на езика, наречен рационален, свое задължително кредо) от това да поддържаме с „канонични" термини твърдения, които не можем да си обясним, без да лъжем самите себе си.

А ето че вярата не само проповядва нещо, различно от гледището на науката, но й го изразява с друг език .

Вярата следователно е този друг език, който със своя понятиен апарат (вяра, кредо) и невероятни вярвания (чудеса, свръхестествени явления...) се различава, а й не би могло да бъде другояче, от научния, изключително рационален и емпиричен.

От друга страна, този език е причина човекът, който го е възприел, никога да не се доверява изцяло на рационалния извод или на емпиричния факт, тъй като езикът на вярата и на вярванията не е съизмерим с езика на науката, на философията, нито дори с този на мъдростта, а с езика на любовта и надеждата, на вярата в Него.И така, ако вярата изразява нещо различно от науката, философията, изкуството, политиката и т. н., при това с друг език, с нейния, оттук произтича, че дори категории от рода на прекрасно, изключително, с които понякога борави, не се използват при нея заради самите тях, а като знаци, символи, валидни за подход към всеки друг обект. Няма нищо по-трудно от това да се определи броят на вярващите. Защото колко от тези, които са приели една религия, го удостоверяват и потвърждават с постоянно практикуване и изучаване?

А какво, да кажем за онези милиони вярващи, които не съблюдават никакви тайнства и са се отдали на прелестите на консумативното настояще, в което всичко е позволено?

Много вероизповедания и религиозни обреди изкушават „съвременния" човек далеч повече, отколкото отдаването на една религия такава, каквато е станала днес: не особено възнаграждаваща. Но вземем ли за-мярка това, което в наше време се приема за „възнаграждаващо", би трябвало откровено да признаем, че ако религията често навява досада, то е, защото стаената й светлина не може да

бликне без кислорода, от който я лишаваме: силна завладяваща символика, зряла отговорност без престореност, както и без излишен романтизъм.

30.03.2011г.

Русе Светланда Йорданова Рашкова