БЪЛГАРИТЕ, ХРИСТИЯНСТВОТО И МОРАЛА

Светланда Йорданова Рашкова

В последно време много взе да се говори за Нравствена катастрофа на българското общество и за разруха на обществения морал. Но струва ми се, че рядко се говори за истината по този проблем. В съзвучие със съвременните наши управляващи, учените ни започнаха да твърдят, че причините за това са едва ли не влиянието на циганите. В стремежа си да се харесат те или забравят или не искат да си спомнят, коя е истинската причина за това, а именно 50 години комунизъм.

Аз имам едно свое твърдение – Комунистите направиха това, което и турците не си позволиха по време на робството: ЗАБРАНИХА РЕЛИГИЯТА.

Религията (от лат. religio — свещено задължение, благоговение) е форма на обществено съзнание, съвкупност и система от възгледи, нагласи и обичаи, основани на вярата в свръхестествени сили, както и съвкупност от моралните норми, практики, ценности, институции и ритуали, съпровождащи тази система.

Защо действията на Комунистите се явяват престъпление спрямо Българския народ?

Да направя малко анализ на тези си думи.Ето какво пише в книгата си “ Пътя на България” Димътър Съселов : - Когато българите приели Христовата вяра, те не трябвало да изменят тогавашните си схващания, а само да ги доразвият. Между чистото, възвишено Христово учение и българските схващания не е имало непреодолими противоречия. Но с покръстването дошла в България и византийската църква, която, само по име християнска, не е имала нищо общо с Христовото учение. Тя идвала със своето устройство, със своите изостанали езически схващания, със свой негоден календар и с тъпото си невежество. И тя веднага искала да замени със самохвалната си назадничавост прекрасните български схващания.

Будни и внимателни, българите веднага разбрали голямата разлика между чистата Христова вяра и нечестивите домогвания на езическата по схващания, устройство и обичаи църква и възразили пред своя кавхан ювиги, че с това им дава “недобър” закон. От този момент църквата започнала своето кърваво гонение срещу основните български схващания и всичко, което произхождало от тях. Това преследване, понякога с по-други и по-меки средства, не е преставало и до сега.

Въпреки жестоките гонения българите успели да прикрият повечето от своите обичаи – въплъщение на основните им схващания – зад църковните празници. Така те успели да прикрият и основите на своето времечислене.По случайност началото на българската година – най-късият ден – съвпадало по онова време с деня на СВ. Игнатий. Българската дума – неизвестна за сега, била преведена на славянобългарски с Идинак и под вида Идинажден – Игнажден най-важният средищен ден, най-големият български празник бил прикрит зад деня на този скромен светия. Но тъй като той не е могъл да прикрие тържествените обичаи, свързани с този най-голям празник, те били отложени с няколко дни по-късно за навечерието и деня на Рождество Христово, които получили българските си имена – Малка коледа и Голяма Коледа.

124 дни по-късно, точно в началото на петия български месец, се случил денят на Св. Георги. Зад празника на този римски военачалник бил прикрит вторият средищен ден на българското времечисление. Сега нямало пост, с който царквата да оправдае жертвоприношенията и тържествата за събора. Така денят на този римски войскар и обикновен църковен светия станал по-тачен и по-голям за българите и от Великден – Възкресение Христово.

Много по-трудно се оказало намирането на подходящ ден за третия редовен годишен събор. Съборът на този средищен ден бил многолюден, с преброявания, военен преглед и следван от голям лов, а понякога и бойни походи. Той нямало как, като Идинак, да бъде прикрит зад някой незначителен светия, като тържествата бъдат отложени за някой близък по-голям празник. Никой от църковните празници не бил подходящ. Нито Секновене, нито Св. Богородица, нито Кръстов ден. Може би само 1 септември – византийската и църковната Нова година, би бил подходящ, но тъкмо този ден българите най-малко биха приели за прикритие на своя свещен ден. И все пак не е изключено, тъкмо той да е бил използван по времето на кхан Борис при твърде намалена тържественост и без ловните и военни упражнения, които са били отменени. Изглежда, че кхан Расате, който, както е известно, се заел да възстанови българското устройство, войска и обичаи, се е опитал да възстанови на точния му ден и третия редовен събор с всичките му обичаи и твърде вероятно е тъкмо това да е дало повод да бъде свален и убит. Третият средищен ден останал, макар и за да не дразни със своите тържества по празници, недопускащи веселби и пиршества, да бил установен в доста по-късен ден. И до сега той се празнува от народа с “царствено” жертвоприношение под името Господнья църква.

Колко големи трудности е имал самият кхан Борис в старанието си да запази поне основите на българското устройство и разбирания, се вижда доста ясно от отговорите на папа Николай. Наистина папа Николай не разбирал в същината им запитванията на кхан Борис, както се вижда от обърканите и неуверените отговори, но все пак в отговорите му са отразени в известна степен вярно Борисовите питания. Всички те целят да се изтъкне, че българските схващания и обичаи не са в противоречие с Христовото учение. Дори онези въпроси, които изглеждат от чисто вероизповедно естество и като че ли се отнасят само да “истинско и съвършено християнство, което да няма нито петно, нито бръчка”, се отнасят не до Христовото учение, а до онези “ църковни и светски закони”, противни на българските разбирания и обичаи, които църквата налагала като “християнски”.

Между другото българите държали много на прикадяването. Пита се защо.

Преди всичко каденето било стар български обичай, както се вижда и от самите думи: кадя, кандило, кадилница, които са от чисто български, а не от славянски произход. Това било един от малкото обреди, но тъкмо защото били малко, българите така здраво държали на тях. Но освен това този обред бил свързан с основните им схващания и за това не само жертвата и въобще храната, но и всичко друго, което олицетворявало тези им схващания, бивало (и до сега е ) прикадявано.

Повечето днешни български обичай са израз и въплъщение на някогашните български схващания и разбирания и са останали още от тогава с почти нищожни промени. Повечето от тях са свързани с главните средищни дни на годината и в по-голямата си част са почти еднакви, тъй като чрез всички тях е била изразявана една и съща мисъл – почит към Върховното единство, към излъчените от него две основни начала, към петте основни вещества-начала и към произлезлите от тях, към Вселената – веществен и духовен свят. Но някои от тези обичаи не са свързани само с празнества, а и с всекидневния живот на човека.

Кхан-ю напускал всеки ден шатрата си рано сутрин, за да се поклони на слънчевия изгрев. До неотдавна – само 60-70 години, всеки непокварен българин, когато се случвало да е навън преди изгрев, “когато слънцето зора издаде”, ставал прав, свалял шапка и благоговейно се покланял. Също така българинът всекидневно имайки случай не е пропускал да изрази почитта си към двете основни начала, към петте основни вещества и т.н. така, когато орачът заоре целина или угар, взима бучка пръст и я целува; на бъдни вечер се прикадява както пръст, така и вода, дърво, огън и желязо; показания, дадени с пръст в ръце, са имали по-голяма тежест, дори от клетва. Водата във всички обреди и обичаи заема едно от най-първите места, почитта към нея е дори по-голяма, отколкото към земята. При раждане, венчаване, погребение, както и при всички други случаи на всекидневния живот към водата – “цветна” или “мълчана” в “бял менец”, като извор, река, езеро или море – винаги е била засвидетелствана почит. Огънят, а заедно с него и огнището се ползват със също такава почит. Дървото, под вид на дъб(бъдник), явор(яворова чаша) или други, а най-вече дрян,(кривак, пръчка за поляз, сурвакница,клончета с пъпки и цветове и т.н.) и най-после чемшир е обект на особено преклонение.

Всички тези обичаи, за да бъдат запазени от преследванията и приспособени към изискванията на църквата, са били пръснати в множество празнични дни и от части видоизменени, но и така във всички случаи добре личи техният някогашен, предхристиянски български произход. В действителност това разпокъсване, макар и непричинено вече от гонения, продължава и до сега. Така с въвеждането на григориянския календар(не по-добър, само по-точен от юлианския) се появява още една “нова” Нова година с още една “Бъдни вечер”.

Истинската българска нова година – Идинак, в деня на зимното слънцестоене, не се празнува вече никъде. Но поне до преди стотина години тя е била единствената общопризната от целия ни народ Нова година.

Но самото Рождество не е могло да поеме и да прикрие всички коледни – идинакски обичаи. Коледните песни и шествия не могли да бъдат забранени, но очистващото поливане и сурвакането не позволявал дори и папа Николай. Те трябвало да бъдат отложени за друг ден – Водица.

Сега в коледните песни освен ритъмът им твърде малко нещо се е запазило от старинното им съдържание, което много пъти е трябвало да бъде променяно и приспособявано. Останали са само няколко думи и изрази – непреводими или трудно преводими на славянобългарски, които показват, че песните са български, старинни и че се отнасят до честването на Идинак – Коледа. Така всяка песен без изключение започва със “станинине” и “коладеле, мой коладе”, което се повтаря във всеки стих. Няма да изреждам сега всички достигнали до нас обичаи.

Но невежествените, а при това наплашени и озлобени византийски летописци никога не успели да разберат голямото българско духовно превъзходство. Не

могли да го разберат и западните летописци, както не могъл да го схване дори и папа Николай, макар смътно да го чувствал. Всички те се самоуспокоявали, като обявявали българския народ и неговия духовен ръст за варварски, прост и див.

Българите, със своите духовни достояния, по онова време далеч превъзхождали не само прословутия античен свят, не само съвременните им

Византия и Рим, но в някои отношения дори и днешните европейски схващания.

Схващането за Върховното единство с неговия непрестанен пулс и излъчване в две посоки на нови средища, произлизащият от това начален троен дележ и следващите го – петорен на земната повърхност, седморен в пространството и деветорен , включващ и понятието време, едва от скоро започва да става разбираем в Европа. За някогашния античен свят и наследилите го, но и силно изостанали византийци тези схващания биха били също така чужди, както за Аристотел, например, схващанията на Нютон. И ако българските схващания за числото биха били разбираеми за Питагоровите последователи, за изпадналите в дълбоко невежество византийци е било действително невъзможно да ги проумеят.

Българското превъзходство се е отнасяло не само до отделни духовни области, а , което е още по-важно, проявявало се е в цялото духовно развитие. Докъто духовното развитие на античния свят било основано върху различни несъгласуващи се и често противоречиви основни идеи, поради което и развитието не е могло да бъде единно, а е било разпокъсано и пълно с противоречия, българското, както и китайското, е било изградено върху една само основна, начална мисъл – Върховното единство с присъщия му непрестанен, излъчващ пулс, излъчващо последователно две основни начала, които във взаимодействието помежду си само се съгласуват и се допълват, но никога не се противопоставят и не си противоречат. От тази начална основна мисъл произтичат и началата на излъчващите средища, на троенето, което особено в българското духовно развитие неотстъпно съпровожда всяко по-нататъшно творчество, на средището както на земната повърхност, в пространството и времето, така и въобще в съждението(като гледна точка). И по-нататък произтичащите от тези начала следващи подразделения: петорно на земната повърхност, седморно в пространството и деветорно в съчетание между пространство и време; на въплъщение на основните начала в петте основни вещества – стихии; на значението на числото, като указател и изразител на скритата иначе от човешкия поглед същина на природата и Вселената. Така българските схващания са представлявали в развитието си стройно и напълно съгласувано във всяко отношение единство. Макар и само в това отношение те превъзхождат дори и съвременната наука(или по право науки), която въпреки невероятно големите си постижения в определени области и до сега не е успяла да си намери единна опора, нито да се освободи от многобройните си основни противоречия.

Същинското ДАО – Върховното единство, както видяхме, не включва в първичната си същина нищо от нравствено естество. Но като всичко в света, така и всяка нравственост може да произтича само от Върховното единство.Същността на Дао е свободна от всякакво нравствено съдържание. Както всичко, което човекът смята за добро, и всичко, което той намира, че е зло, произхожда еднакво от Върховното единство, така и всяка нравственост произхожда пак от него.

Много векове още преди раждането на Христос хунорите и българите, търсейки вероятно по-общо средище за нравствеността, дошли до понятието за Бога.Своя главен Бог те олицетворявали с небето и го наричали Тенгри-Небе.По всичко изглежда, че българите са уеднаквявали и приравнявали понятието Върховно единство с понятието Бог. Те останали непоколебими докрай в схващането си за един-единствен Бог. Така и в това отношение те били много по-близо от всички други, които приели християнството, до Христовото учение. Приемането на това учение не представлявало за българите някаква основна промяна в схващанията им, а само допълнение на собствените им нравствени схващания.То не противоречало почти на никой от основните им обичаи. Забраната за многоженството, забраната да се почитат умрелите преди покръстването родители и прадеди и почти всички други забрани, както и такива нелепи запрещения като забраната на къпането и измиването в празнични или предпразнични дни, не са се основавали на същинското Христово учение, а са църковни забрани.

Надали някой друг народ е бил така близо до християнството, пред ида го приеме, както българите, и никой друг не е бил в състояние така вярно да схване разликата между същината на Христовото учение и църковните езически наредби.

Възмущението на петдесет и двамата велики боили е било насочено, както това ясно се разбира от всички съобщения, не срещу Христовото учение, не срещу вярата, а срещу “недобрия закон” – не добър, защото еднакво противоречал както на българската нравственост, така и на самото Христово учение. И може би самият папа Николай, едва след като получил и проучил кхан-Борисовите запитвания, е схванал дълбокото противоречие между църковните уредби и възвишената Христова проповед. И в този случай българският духовен ръст е бил несъмнено по-висок.

По време на Турското робство, християнската религия не е била забранена, имало е само ограничения при строителството на църквите, да не са повече от 11-12 метра над земята, за това и църквата “Света Троица” (при операта) в град Русе е част под земята.Църковните служители са били водачите на българския народ . Притежавали са ерудиция, знания и са били опора на обикновенния човек. Аз имах щастието да познавам свещеник Павел Павлов, който беше служител в църквата “ Архангел Михаил “ в с. Пиперково. Той ме е кръщавал и като дете съм присъствала на разговори, които родителите ми са водили с него. Всички в селото го уважаваха и като започнеше да говори го слушаха с интерес. Гласът му имаше носово произношение и това придаваше мистична интонация на думите му. Благодарение на него в селото се правеха всички църковни празници и ритуали. Естественно, официално родителите ни не ходеха в църквата, защото беше забранено, но използваха техните родители(нашите баби и дядовци), за да съхраним (ние децата) българските традиции. Но аз съм от малкото щастливци от моето поколение, живели поне в детството си с истинските български традиции и морални норми.

В големите градове, а и в т.н. комунистически села, където бе наложен изцяло новият ред и морал, цяло щастие биваше, ако църквите оставаха непокътнати. Всички знаем, как за една нощ бе съборен уникалният за България и един от двата на Балканския полуостров източноправославни храма с витражи – църквата “Всех Светии” в Русе.

По празниците имаше дежурни учители и общественици, да следят, кой посещава храмовете и веднага биваше заклеймяван като човек с религиозен и с антикомунистически морал.

Манастирите, са запазили българщината. Те са били убежище на всички знания, съхранявайки книжнината от векове, но през Социализма бе забранен достъпът до тези библиотеки и хранилища. Думите Бог и Религия, не съществуваха.

Партията с голямо П, беше на всякъде. Моралът, който налагаше, нямаше нищо общо с традициите на Българина и с неговите корени.

Създаде се новият социалистически морал – Колективът трябваше да бъде твоето семейство. Издигаха се лозунги всичко в името на човека, всичко за благото на човека, а същевременно имаше ясли и детски градини, дори и седмични. Целта беше, колкото се може по-малко децата да общуват с родителите си. Пример за подражание беше Павлик Морозов ( за не сведущите, това е дете, което предава дядо си в името на партията).

ДПО “ Септемврийче” ДКМС и БКП, бяха стъпалата за правене на кариера.

През 80 години, Управляващите издадоха закон за Повишаване на раждаемостта, като за всяко трето и следващо дете се даваха помощи и можеше да се вземе жилище с предимство. Циганите започнаха да раждат и да ги разселват в блокове. До тогава бяха само в цигански катуни и почти ги нямаше.

По същото време в Образователната система се въведе Задължителното средно образование, вследствие на което обучението започна да девалвира. Двойката стана тройка, а повтарящи даден клас нямаше. Учениците започнаха да казват – “ Така или иначе трябва да ни изкарате до завършване на средно образование.”

На работещите в предприятията се плащаше малко и те почнаха да крадат каквото могат. В обществото навлезе терминът”часпром”, а за работната седмица се казваше “пет работни и два потни дни”, или “ходя на работа за да си почина”, защото за да се живее нормално с работната заплата, трябваше в събота и неделя да се произвеждат насъщни продукти по села и ранча.

Всеки казваше ” Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя”.

Казвам всичко това, защото голяма част от съвременните хора, не го знаят.

А медиите не разясняват тези неща. В момента в Общественото пространство се налага мнението, че всичко каквото се случва е плод на “Демокрацията” и годините на прехода, че българите се научили да крадат от циганите. Малко са хората, на които им е ясно, че това което се случва в момента в Държавата ни е заложено още през 80 години. Началото на Нравствената катастрофа на българското общество и разрухата на обществения морал е положено от Членовете на БКП. Тези верни на Партията хора от 1996 година се приобщиха, като членове в почти всички съвременни партии в България. Стойностните хора бяха изтикани в ъгъла и в момента на власт е пак хамелеона БКП. Мотото им е – “Каквото можем да вземем, да го вземем пък след нас и потоп.” В техният морал не влиза понятието – “Да оставя следа след себе си…” т.е. да направя нещо полезно за обществото, с което ще запиша името си в историята, така както са правили редица видни българи – примерно Димитър Ценов създава Стопанската академия в Свищов (Венец на трудовия и граждански подвиг на Димитър Апостолов Ценов е дарението за откриване и поддържане на Висше търговско училище в Свищов. На първи септември 1912 г. родолюбецът завещава на родния град цялата си собственост: пари, ценни книжа, недвижими имоти. В завещанието четем: „Като принасям своята скромна лепта на народния олтар, свършвам с благопожеланието, щото българския народ да върви безспир по пътя на културния напредък към постигането на своя идеал"., братята Евлоги и Христо Георгиеви даряват и завещават място от 10 200 кв. м и 6 800 000 златни лева за построяване на сграда и издръжка на Висше училище в София.…. Софийския университет.

Давам точно тези примери ето защо : През Социализма управляващите решиха да сменят името на Стопанската академия в Свищов от “Димитър Ценов” на “Георги Димитров” и да присвоят дарението, но за тяхно огромно разочарование това не се получи. Парите са вложени в западна банка и в целта на сметката пише, че са за нуждите на Стопанска Академия “ Димитър Ценов” и не може да бъде прехвърлена за учебно заведение Георги Димитров. В нашето съвремие управляващите, които са креатив на Социалистическите и продукт на БКП, имайки опита всячески се опитват да унищожат най-голямото Висше учебно заведение в България – Софийския университет. Но както случаят със Стопанската академия в Свищов, няма как

да задържат парите от дарението на братя Георгиеви, ако закрият Университета, за това имат наглостта да спират държавните субсидии за него, да отнемат от материалната му собственност ( последно бе Ботаническата градина в Несебър). Да не говорим по места, колко ценни предприятия и културни учреждения отидоха за скраб и бяха разрушени с единствената цел- Власт имащите да приберат “едни пари” за себе си в момента.

Да обърнем внимание на Културната сфера в обществото – Чалга на всякъде и просташки манталитет. Друго не може да се очаква, защото това са разбиранията на управляващите. Имаме една много хубава поговорка “ От малко кълбенце, не можеш да оплетеш голяма дреха”!?

Четейки тези мои редове, всеки би могъл сам за себе си да направи извод, че проблемите с моралните ценности на Българина не са от сега, просто сега взеха да “бият на очи”, както се казва чисто по български.. И пак чисто по български едва когато сме на ръба на МОРАЛНАТА ПРОПАСТ започваме да “бием камбаната”.

ЛИТЕРАТУРА

1. Съсълов, Д. Пътят на България, София, 2000

2. Велев, Г. Българският народен календар,ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2000

3. Танев, Т. Беседи за българските азбуки, ЕкоПринт , Софи,2003

4. Петков, П. Българите, ТРУД , София, 2007

5. Йорданова, С.Пиперково-извор на живот, ПРИМАКС, Русе 2008

БЪЛГАРИТЕ, ХРИСТИЯНСТВОТО И МОРАЛА

Светланда Йорданова Рашкова

В последно време много взе да се говори за Нравствена катастрофа на българското общество и за разруха на обществения морал. Но струва ми се, че рядко се говори за истината по този проблем. В съзвучие със съвременните наши управляващи, учените ни започнаха да твърдят, че причините за това са едва ли не влиянието на циганите. В стремежа си да се харесат те или забравят или не искат да си спомнят, коя е истинската причина за това, а именно 50 години комунизъм.

Аз имам едно свое твърдение – Комунистите направиха това, което и турците не си позволиха по време на робството: ЗАБРАНИХА РЕЛИГИЯТА.

Религията (от лат. religio — свещено задължение, благоговение) е форма на обществено съзнание, съвкупност и система от възгледи, нагласи и обичаи, основани на вярата в свръхестествени сили, както и съвкупност от моралните норми, практики, ценности, институции и ритуали, съпровождащи тази система.

Защо действията на Комунистите се явяват престъпление спрямо Българския народ?

Да направя малко анализ на тези си думи.Ето какво пише в книгата си “ Пътя на България” Димътър Съселов : - Когато българите приели Христовата вяра, те не трябвало да изменят тогавашните си схващания, а само да ги доразвият. Между чистото, възвишено Христово учение и българските схващания не е имало непреодолими противоречия. Но с покръстването дошла в България и византийската църква, която, само по име християнска, не е имала нищо общо с Христовото учение. Тя идвала със своето устройство, със своите изостанали езически схващания, със свой негоден календар и с тъпото си невежество. И тя веднага искала да замени със самохвалната си назадничавост прекрасните български схващания.

Будни и внимателни, българите веднага разбрали голямата разлика между чистата Христова вяра и нечестивите домогвания на езическата по схващания, устройство и обичаи църква и възразили пред своя кавхан ювиги, че с това им дава “недобър” закон. От този момент църквата започнала своето кърваво гонение срещу основните български схващания и всичко, което произхождало от тях. Това преследване, понякога с по-други и по-меки средства, не е преставало и до сега.

Въпреки жестоките гонения българите успели да прикрият повечето от своите обичаи – въплъщение на основните им схващания – зад църковните празници. Така те успели да прикрият и основите на своето времечислене.По случайност началото на българската година – най-късият ден – съвпадало по онова време с деня на СВ. Игнатий. Българската дума – неизвестна за сега, била преведена на славянобългарски с Идинак и под вида Идинажден – Игнажден най-важният средищен ден, най-големият български празник бил прикрит зад деня на този скромен светия. Но тъй като той не е могъл да прикрие тържествените обичаи, свързани с този най-голям празник, те били отложени с няколко дни по-късно за навечерието и деня на Рождество Христово, които получили българските си имена – Малка коледа и Голяма Коледа.

124 дни по-късно, точно в началото на петия български месец, се случил денят на Св. Георги. Зад празника на този римски военачалник бил прикрит вторият средищен ден на българското времечисление. Сега нямало пост, с който царквата да оправдае жертвоприношенията и тържествата за събора. Така денят на този римски войскар и обикновен църковен светия станал по-тачен и по-голям за българите и от Великден – Възкресение Христово.

Много по-трудно се оказало намирането на подходящ ден за третия редовен годишен събор. Съборът на този средищен ден бил многолюден, с преброявания, военен преглед и следван от голям лов, а понякога и бойни походи. Той нямало как, като Идинак, да бъде прикрит зад някой незначителен светия, като тържествата бъдат отложени за някой близък по-голям празник. Никой от църковните празници не бил подходящ. Нито Секновене, нито Св. Богородица, нито Кръстов ден. Може би само 1 септември – византийската и църковната Нова година, би бил подходящ, но тъкмо този ден българите най-малко биха приели за прикритие на своя свещен ден. И все пак не е изключено, тъкмо той да е бил използван по времето на кхан Борис при твърде намалена тържественост и без ловните и военни упражнения, които са били отменени. Изглежда, че кхан Расате, който, както е известно, се заел да възстанови българското устройство, войска и обичаи, се е опитал да възстанови на точния му ден и третия редовен събор с всичките му обичаи и твърде вероятно е тъкмо това да е дало повод да бъде свален и убит. Третият средищен ден останал, макар и за да не дразни със своите тържества по празници, недопускащи веселби и пиршества, да бил установен в доста по-късен ден. И до сега той се празнува от народа с “царствено” жертвоприношение под името Господнья църква.

Колко големи трудности е имал самият кхан Борис в старанието си да запази поне основите на българското устройство и разбирания, се вижда доста ясно от отговорите на папа Николай. Наистина папа Николай не разбирал в същината им запитванията на кхан Борис, както се вижда от обърканите и неуверените отговори, но все пак в отговорите му са отразени в известна степен вярно Борисовите питания. Всички те целят да се изтъкне, че българските схващания и обичаи не са в противоречие с Христовото учение. Дори онези въпроси, които изглеждат от чисто вероизповедно естество и като че ли се отнасят само да “истинско и съвършено християнство, което да няма нито петно, нито бръчка”, се отнасят не до Христовото учение, а до онези “ църковни и светски закони”, противни на българските разбирания и обичаи, които църквата налагала като “християнски”.

Между другото българите държали много на прикадяването. Пита се защо.

Преди всичко каденето било стар български обичай, както се вижда и от самите думи: кадя, кандило, кадилница, които са от чисто български, а не от славянски произход. Това било един от малкото обреди, но тъкмо защото били малко, българите така здраво държали на тях. Но освен това този обред бил свързан с основните им схващания и за това не само жертвата и въобще храната, но и всичко друго, което олицетворявало тези им схващания, бивало (и до сега е ) прикадявано.

Повечето днешни български обичай са израз и въплъщение на някогашните български схващания и разбирания и са останали още от тогава с почти нищожни промени. Повечето от тях са свързани с главните средищни дни на годината и в по-голямата си част са почти еднакви, тъй като чрез всички тях е била изразявана една и съща мисъл – почит към Върховното единство, към излъчените от него две основни начала, към петте основни вещества-начала и към произлезлите от тях, към Вселената – веществен и духовен свят. Но някои от тези обичаи не са свързани само с празнества, а и с всекидневния живот на човека.

Кхан-ю напускал всеки ден шатрата си рано сутрин, за да се поклони на слънчевия изгрев. До неотдавна – само 60-70 години, всеки непокварен българин, когато се случвало да е навън преди изгрев, “когато слънцето зора издаде”, ставал прав, свалял шапка и благоговейно се покланял. Също така българинът всекидневно имайки случай не е пропускал да изрази почитта си към двете основни начала, към петте основни вещества и т.н. така, когато орачът заоре целина или угар, взима бучка пръст и я целува; на бъдни вечер се прикадява както пръст, така и вода, дърво, огън и желязо; показания, дадени с пръст в ръце, са имали по-голяма тежест, дори от клетва. Водата във всички обреди и обичаи заема едно от най-първите места, почитта към нея е дори по-голяма, отколкото към земята. При раждане, венчаване, погребение, както и при всички други случаи на всекидневния живот към водата – “цветна” или “мълчана” в “бял менец”, като извор, река, езеро или море – винаги е била засвидетелствана почит. Огънят, а заедно с него и огнището се ползват със също такава почит. Дървото, под вид на дъб(бъдник), явор(яворова чаша) или други, а най-вече дрян,(кривак, пръчка за поляз, сурвакница,клончета с пъпки и цветове и т.н.) и най-после чемшир е обект на особено преклонение.

Всички тези обичаи, за да бъдат запазени от преследванията и приспособени към изискванията на църквата, са били пръснати в множество празнични дни и от части видоизменени, но и така във всички случаи добре личи техният някогашен, предхристиянски български произход. В действителност това разпокъсване, макар и непричинено вече от гонения, продължава и до сега. Така с въвеждането на григориянския календар(не по-добър, само по-точен от юлианския) се появява още една “нова” Нова година с още една “Бъдни вечер”.

Истинската българска нова година – Идинак, в деня на зимното слънцестоене, не се празнува вече никъде. Но поне до преди стотина години тя е била единствената общопризната от целия ни народ Нова година.

Но самото Рождество не е могло да поеме и да прикрие всички коледни – идинакски обичаи. Коледните песни и шествия не могли да бъдат забранени, но очистващото поливане и сурвакането не позволявал дори и папа Николай. Те трябвало да бъдат отложени за друг ден – Водица.

Сега в коледните песни освен ритъмът им твърде малко нещо се е запазило от старинното им съдържание, което много пъти е трябвало да бъде променяно и приспособявано. Останали са само няколко думи и изрази – непреводими или трудно преводими на славянобългарски, които показват, че песните са български, старинни и че се отнасят до честването на Идинак – Коледа. Така всяка песен без изключение започва със “станинине” и “коладеле, мой коладе”, което се повтаря във всеки стих. Няма да изреждам сега всички достигнали до нас обичаи.

Но невежествените, а при това наплашени и озлобени византийски летописци никога не успели да разберат голямото българско духовно превъзходство. Не

могли да го разберат и западните летописци, както не могъл да го схване дори и папа Николай, макар смътно да го чувствал. Всички те се самоуспокоявали, като обявявали българския народ и неговия духовен ръст за варварски, прост и див.

Българите, със своите духовни достояния, по онова време далеч превъзхождали не само прословутия античен свят, не само съвременните им

Византия и Рим, но в някои отношения дори и днешните европейски схващания.

Схващането за Върховното единство с неговия непрестанен пулс и излъчване в две посоки на нови средища, произлизащият от това начален троен дележ и следващите го – петорен на земната повърхност, седморен в пространството и деветорен , включващ и понятието време, едва от скоро започва да става разбираем в Европа. За някогашния античен свят и наследилите го, но и силно изостанали византийци тези схващания биха били също така чужди, както за Аристотел, например, схващанията на Нютон. И ако българските схващания за числото биха били разбираеми за Питагоровите последователи, за изпадналите в дълбоко невежество византийци е било действително невъзможно да ги проумеят.

Българското превъзходство се е отнасяло не само до отделни духовни области, а , което е още по-важно, проявявало се е в цялото духовно развитие. Докъто духовното развитие на античния свят било основано върху различни несъгласуващи се и често противоречиви основни идеи, поради което и развитието не е могло да бъде единно, а е било разпокъсано и пълно с противоречия, българското, както и китайското, е било изградено върху една само основна, начална мисъл – Върховното единство с присъщия му непрестанен, излъчващ пулс, излъчващо последователно две основни начала, които във взаимодействието помежду си само се съгласуват и се допълват, но никога не се противопоставят и не си противоречат. От тази начална основна мисъл произтичат и началата на излъчващите средища, на троенето, което особено в българското духовно развитие неотстъпно съпровожда всяко по-нататъшно творчество, на средището както на земната повърхност, в пространството и времето, така и въобще в съждението(като гледна точка). И по-нататък произтичащите от тези начала следващи подразделения: петорно на земната повърхност, седморно в пространството и деветорно в съчетание между пространство и време; на въплъщение на основните начала в петте основни вещества – стихии; на значението на числото, като указател и изразител на скритата иначе от човешкия поглед същина на природата и Вселената. Така българските схващания са представлявали в развитието си стройно и напълно съгласувано във всяко отношение единство. Макар и само в това отношение те превъзхождат дори и съвременната наука(или по право науки), която въпреки невероятно големите си постижения в определени области и до сега не е успяла да си намери единна опора, нито да се освободи от многобройните си основни противоречия.

Същинското ДАО – Върховното единство, както видяхме, не включва в първичната си същина нищо от нравствено естество. Но като всичко в света, така и всяка нравственост може да произтича само от Върховното единство.Същността на Дао е свободна от всякакво нравствено съдържание. Както всичко, което човекът смята за добро, и всичко, което той намира, че е зло, произхожда еднакво от Върховното единство, така и всяка нравственост произхожда пак от него.

Много векове още преди раждането на Христос хунорите и българите, търсейки вероятно по-общо средище за нравствеността, дошли до понятието за Бога.Своя главен Бог те олицетворявали с небето и го наричали Тенгри-Небе.По всичко изглежда, че българите са уеднаквявали и приравнявали понятието Върховно единство с понятието Бог. Те останали непоколебими докрай в схващането си за един-единствен Бог. Така и в това отношение те били много по-близо от всички други, които приели християнството, до Христовото учение. Приемането на това учение не представлявало за българите някаква основна промяна в схващанията им, а само допълнение на собствените им нравствени схващания.То не противоречало почти на никой от основните им обичаи. Забраната за многоженството, забраната да се почитат умрелите преди покръстването родители и прадеди и почти всички други забрани, както и такива нелепи запрещения като забраната на къпането и измиването в празнични или предпразнични дни, не са се основавали на същинското Христово учение, а са църковни забрани.

Надали някой друг народ е бил така близо до християнството, пред ида го приеме, както българите, и никой друг не е бил в състояние така вярно да схване разликата между същината на Христовото учение и църковните езически наредби.

Възмущението на петдесет и двамата велики боили е било насочено, както това ясно се разбира от всички съобщения, не срещу Христовото учение, не срещу вярата, а срещу “недобрия закон” – не добър, защото еднакво противоречал както на българската нравственост, така и на самото Христово учение. И може би самият папа Николай, едва след като получил и проучил кхан-Борисовите запитвания, е схванал дълбокото противоречие между църковните уредби и възвишената Христова проповед. И в този случай българският духовен ръст е бил несъмнено по-висок.

По време на Турското робство, християнската религия не е била забранена, имало е само ограничения при строителството на църквите, да не са повече от 11-12 метра над земята, за това и църквата “Света Троица” (при операта) в град Русе е част под земята.Църковните служители са били водачите на българския народ . Притежавали са ерудиция, знания и са били опора на обикновенния човек. Аз имах щастието да познавам свещеник Павел Павлов, който беше служител в църквата “ Архангел Михаил “ в с. Пиперково. Той ме е кръщавал и като дете съм присъствала на разговори, които родителите ми са водили с него. Всички в селото го уважаваха и като започнеше да говори го слушаха с интерес. Гласът му имаше носово произношение и това придаваше мистична интонация на думите му. Благодарение на него в селото се правеха всички църковни празници и ритуали. Естественно, официално родителите ни не ходеха в църквата, защото беше забранено, но използваха техните родители(нашите баби и дядовци), за да съхраним (ние децата) българските традиции. Но аз съм от малкото щастливци от моето поколение, живели поне в детството си с истинските български традиции и морални норми.

В големите градове, а и в т.н. комунистически села, където бе наложен изцяло новият ред и морал, цяло щастие биваше, ако църквите оставаха непокътнати. Всички знаем, как за една нощ бе съборен уникалният за България и един от двата на Балканския полуостров източноправославни храма с витражи – църквата “Всех Светии” в Русе.

По празниците имаше дежурни учители и общественици, да следят, кой посещава храмовете и веднага биваше заклеймяван като човек с религиозен и с антикомунистически морал.

Манастирите, са запазили българщината. Те са били убежище на всички знания, съхранявайки книжнината от векове, но през Социализма бе забранен достъпът до тези библиотеки и хранилища. Думите Бог и Религия, не съществуваха.

Партията с голямо П, беше на всякъде. Моралът, който налагаше, нямаше нищо общо с традициите на Българина и с неговите корени.

Създаде се новият социалистически морал – Колективът трябваше да бъде твоето семейство. Издигаха се лозунги всичко в името на човека, всичко за благото на човека, а същевременно имаше ясли и детски градини, дори и седмични. Целта беше, колкото се може по-малко децата да общуват с родителите си. Пример за подражание беше Павлик Морозов ( за не сведущите, това е дете, което предава дядо си в името на партията).

ДПО “ Септемврийче” ДКМС и БКП, бяха стъпалата за правене на кариера.

През 80 години, Управляващите издадоха закон за Повишаване на раждаемостта, като за всяко трето и следващо дете се даваха помощи и можеше да се вземе жилище с предимство. Циганите започнаха да раждат и да ги разселват в блокове. До тогава бяха само в цигански катуни и почти ги нямаше.

По същото време в Образователната система се въведе Задължителното средно образование, вследствие на което обучението започна да девалвира. Двойката стана тройка, а повтарящи даден клас нямаше. Учениците започнаха да казват – “ Така или иначе трябва да ни изкарате до завършване на средно образование.”

На работещите в предприятията се плащаше малко и те почнаха да крадат каквото могат. В обществото навлезе терминът”часпром”, а за работната седмица се казваше “пет работни и два потни дни”, или “ходя на работа за да си почина”, защото за да се живее нормално с работната заплата, трябваше в събота и неделя да се произвеждат насъщни продукти по села и ранча.

Всеки казваше ” Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя”.

Казвам всичко това, защото голяма част от съвременните хора, не го знаят.

А медиите не разясняват тези неща. В момента в Общественото пространство се налага мнението, че всичко каквото се случва е плод на “Демокрацията” и годините на прехода, че българите се научили да крадат от циганите. Малко са хората, на които им е ясно, че това което се случва в момента в Държавата ни е заложено още през 80 години. Началото на Нравствената катастрофа на българското общество и разрухата на обществения морал е положено от Членовете на БКП. Тези верни на Партията хора от 1996 година се приобщиха, като членове в почти всички съвременни партии в България. Стойностните хора бяха изтикани в ъгъла и в момента на власт е пак хамелеона БКП. Мотото им е – “Каквото можем да вземем, да го вземем пък след нас и потоп.” В техният морал не влиза понятието – “Да оставя следа след себе си…” т.е. да направя нещо полезно за обществото, с което ще запиша името си в историята, така както са правили редица видни българи – примерно Димитър Ценов създава Стопанската академия в Свищов (Венец на трудовия и граждански подвиг на Димитър Апостолов Ценов е дарението за откриване и поддържане на Висше търговско училище в Свищов. На първи септември 1912 г. родолюбецът завещава на родния град цялата си собственост: пари, ценни книжа, недвижими имоти. В завещанието четем: „Като принасям своята скромна лепта на народния олтар, свършвам с благопожеланието, щото българския народ да върви безспир по пътя на културния напредък към постигането на своя идеал"., братята Евлоги и Христо Георгиеви даряват и завещават място от 10 200 кв. м и 6 800 000 златни лева за построяване на сграда и издръжка на Висше училище в София.…. Софийския университет.

Давам точно тези примери ето защо : През Социализма управляващите решиха да сменят името на Стопанската академия в Свищов от “Димитър Ценов” на “Георги Димитров” и да присвоят дарението, но за тяхно огромно разочарование това не се получи. Парите са вложени в западна банка и в целта на сметката пише, че са за нуждите на Стопанска Академия “ Димитър Ценов” и не може да бъде прехвърлена за учебно заведение Георги Димитров. В нашето съвремие управляващите, които са креатив на Социалистическите и продукт на БКП, имайки опита всячески се опитват да унищожат най-голямото Висше учебно заведение в България – Софийския университет. Но както случаят със Стопанската академия в Свищов, няма как

да задържат парите от дарението на братя Георгиеви, ако закрият Университета, за това имат наглостта да спират държавните субсидии за него, да отнемат от материалната му собственност ( последно бе Ботаническата градина в Несебър). Да не говорим по места, колко ценни предприятия и културни учреждения отидоха за скраб и бяха разрушени с единствената цел- Власт имащите да приберат “едни пари” за себе си в момента.

Да обърнем внимание на Културната сфера в обществото – Чалга на всякъде и просташки манталитет. Друго не може да се очаква, защото това са разбиранията на управляващите. Имаме една много хубава поговорка “ От малко кълбенце, не можеш да оплетеш голяма дреха”!?

Четейки тези мои редове, всеки би могъл сам за себе си да направи извод, че проблемите с моралните ценности на Българина не са от сега, просто сега взеха да “бият на очи”, както се казва чисто по български.. И пак чисто по български едва когато сме на ръба на МОРАЛНАТА ПРОПАСТ започваме да “бием камбаната”.

ЛИТЕРАТУРА

1. Съсълов, Д. Пътят на България, София, 2000

2. Велев, Г. Българският народен календар,ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2000

3. Танев, Т. Беседи за българските азбуки, ЕкоПринт , Софи,2003

4. Петков, П. Българите, ТРУД , София, 2007

5. Йорданова, С.Пиперково-извор на живот, ПРИМАКС, Русе 2008

СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: Американците и Априлското въстание (статия на Дж. Кларк)

СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: Американците и Априлското въстание (статия на Дж. Кларк)

СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: Символът на яйцето

СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: Символът на яйцето

Символът на яйцето

http://lz2sjr.blogspot.com/2011/03/blog-post.html

ЯЙЦЕТО, КАТО СИМВОЛ НА ОБЩОТО НАЧАЛО В РЕЛИГИИТЕ

Яйцето символизира четирите елемента на мирозданието: черупката олицетворява земята, ципата - въздуха, белтъка - водата, жълтъка - огъня.

Космичното Яйце (може да се изобразява също и във вид на сфера) символизира жизненото начало; недиференцираната цялостност, потенциалност; зародиша на всички творения; първоначалния майчин свят на хаоса; Великият Кръг, съдържащ вселената; скрития източник и тайната на съществуването; космическото време и пространството; началото; майчината утроба; прародителите; съвършеното състояние на единство на противоположностите; органичната материя в нейното инертно състояние; възкресението; надеждата.

Иносказателният смисъл на яйцето се предопределя от неговите многобройни свойства. Най-често то е бяло, крехко, от него се появява новият живот, по форма напомня тестиси. Възникването на света от праяйцето е известно не само от орфическия мит за творението (чернокрилата нощ, съблазнена от вятъра, снесла яйцето, от което се излюпил Ерос (Фанес), но и от полинезийски, японски, перуански, индийски, финикийски, китайски, фински и славянски митове за първоначалото. Съответно много герои не са били родени, а се излюпили от яйца, както например някакаъв працар (Южна Корея) и Диоскурите Кастор и Полукс (от яйцето, снесено от Леда, която Зевс оплодотворил под вид на лебед).

Потенциално заключената в яйцето способност да ражда нов живот се асоциира с жизнената енергия, вследствие на което яйцето като символ играе видна роля в знахарството и култовете за плодородие. Яйцето се използвало и в погребалните обреди като храна, укрепваща покойника по неговия път в отвъдния свят. Слънцето и Луната също често се асоциират със златно и сребърно небесни яйца. Като образна алегория на цялостност, затворена в черупката, яйцето олицетворява планираното предварително сътворение.

В образния свят на алхимиците "философското яйце" е превръщащата се впоследствие във философски камък праматерия, носеща вече в зародишна форма предразположение към съзряване, при което жълтъкът застъпва мечтаното злато. В алхимията от яйцето израства бяло цвете (среброто), червено цвете (златото), и синьо цвете (цветето на мъдреците). Яйцето също така представлява запечатаният херметичен съд, където се извършва "Великият Опит".

В древните религии на Близкия Изток яйцето е символ на творението, който се асоциира с пролетните празници на обновлението и възраждането в природата и чрез това в последствие с пасхалните празници.

Яйцето е християнският символ на Възкресението.
В християнската среда яйцето се използва за сравнение на възкръсващия от гроба Христос с пиленцето, пробило черупката; белият цвят символизира чистота и съвършенство. В християнството яйцето означава възкресение, възстановяване, вторично творение, надежда.
Но може да означава и непорочното рождение.

В символизма на Индия, Египет, Китай и Гърция Космичното Яйце, зародиш на вселената, внезапно се взривява. Бидейки едно цяло, то въпреки това съдържа всичко съществуващо и всички потенциални възможности в пространството, ограничени от черупката. Изображения на яйце като начало на света са открити в Египет, Финикия, Индия, Китай, Япония, Гърция, Централна Америка, на островите Фиджи и във Финландия. Златното яйце символизира Слънцето.
Щраусовото или голямото порцеланово яйце, което закачат в храмовете, в коптските църкви и джамиите, олицетворява творението, живота и възкресението и като символ, носещ тези значения, понякога се появява и в погребалните ритуали.

В будизма черупката на яйцето е "черупката на невежеството". Да бъде пробита, означава да се роди втори път и да се постигне просветлението, да се преодолее времето и пространството.

В Китай яйцето е символ на цялостност, жълтъкът означава небето, белтъкът - Земята. При сътворението на света Космическото Яйце се счупило и неговите две половинки образували земята и небето.


При друидите Космичното Яйце - това е "яйцето на змията", символизирано от вкаменен морски таралеж.

За древните египтяни бог Пта бил Бащата-Създател, Великият майстор. Той е изобразен на грънчарското колело, зает с изработването на вселенското яйце, съдържащо неговият собствен дух. После той създал яйцето на Слънцето и яйцето на Луната.
Популярни били амулети във формата на яйце, с помощта на които хората искали да владеят силата на намиращия се в него прабог. Такива амулети давали и на умрелите. Многозначително е наименованието на вътрешната част на гробницата, наричана "яйце", в което мумията очаква да влезе в отвъдния свят.

В Гръцкия орфизъм яйцето е тайната на живота, творение, възкресение; Диоскурите, родени от яйцето на Зевс и Леда, носят две половинки от яйце като шапчици. Понякога яйцето се изобразява съдържащо четири елемента.

В индуизма Космичното яйце снесла божествената птица от изначалните води. От златното яйце изскочил Брахма, а двете половинки образували Небето и Земята: "Това велико яйце, състоящо се от елементи и почиващо върху водите, било прекрасно естествено пристанище на Вишну, и тук именно Вишну придобил образ осезаем, възприеман от сетивата... В яйцето това били континентите и моретата, планетите и частите на вселената, и боговете, и демоните, и човечеството" (Вишну Пурана). Космическото Яйце съответства на яйцето на Брахма и се разделя на три части: област на чувствата, небесата, и безформения свят. Понякога изобразяват Космическото Дърво, растящо от Космичното Яйце, плаващо по водите на хаоса.

В иранската митология това е символ на творението, на жизненото начало. В зороастризма се е смятало, че Небето е било създадено във вид на метално сияещо яйце.

Народите на Океания смятали, че първият човек се е излюпил от птиче яйце.

В шумеро-семитската митология Космичното Яйце осъществило сътворението на света.

Разглеждайки на кратко този символ, ние достигаме до извода, че всички религии имат общ корен.

Всеки от нас е човешко същество именно защото е надарен с разум, чувство, въображение. А това, че живеем в цивилизация-култура отграничаваща един свят, в който властват определения, символи, норми и ритуали, допълнително ни характеризира като хора. Следва ли от това, че ние непременно трябва да бъдем религиозни?

Зависи какво разбираме под понятието религия, както и под термини, които са близки или съвсем свързани с него: религиозност, вероизповедание, мистика.

Религиозност

Обзет от емоционално и умствено тежнение към невидимото, скритото, мистериозното -вълнуващо и омайващо, което усеща в елементите (вода, земя, огън, въздух), в предметите, животните, както и у самия себе си, човекът е спонтанно чувствителен спрямо магиката на света, одухотворен от незрими присъствия. Как да получи неговото благоволение, как да избегне заплахите му, как да го опитоми, как да следва повелите му?

В безчет митове и обреди се предава и възпроизвежда легендата за появата на невидимото, на тайнственото, чиято мощ може да бъде усетена и доближена дотолкова, доколкото митовете и обредите възстановяват силата на въздействието на „първия път" в „изначалното време" и зареждат видимото с потенциала на невидимото, чийто символ разкрива природата. Всеки символ

впрочем, било той камък или място, дума или разказ, легенда или обред, поражда досег с невидимото, проецирано в него чрез един вид привилегирована поява, тласък да се направи необходимият избор, чрез „свещено възникване" {йерофания}.

Този омагьосан свят, наситен със сакралност, е предхождал религията, тъй като в него всичко е свързано с вярвания и всяко действие (било изработването на стрела, било ловуването или храненето...) - вписано в мита за свещеното.

Казано с други думи, нищо истинско и значимо не остава извън обсега на вярванията, които очертават (и дори изпълват) полето на човешката общност.

Едва по-късно впрочем, когато светският разум и дейност постепенно ще придобиват все по-голяма автономия, религиозността ще прерасне - с поставянето на ново начало (пророчеството-откровение), в религия, повече или по-малко систематизирана, сливайки се в хода на времето със сферата на светското и неговите поприща (политика, наука...).

Едва около XVI в. в Европа - еврейско-христианска в “духовен" план и романо-гръцка в „рационален" - ще започне да се използва терминът религия приблизително в този смисъл, в който го схващаме днес: установена съвкупност от вярвания и свързани с тях обреди, съсредоточени около идеята за, човешкото спасение, но предоставящи относителна самостоятелност на разума и на човешката дейност, насочена към търсене на истинното и към постигането на обществен ред, дотолкова, доколкото изявите им не са в противоречие с основния постулат (за избавлението на душата, бъдещия живот и т, н.).

Нека отбележим също, че, неизкристализирала, религиозността игнорира историята като такава, каквато я схващат религиите (монотеистичните), изградени върху тезата за откритото спасение - история, която се представя за движеща, ориентирана, „богохвална", „прогресивна", подчинена на

Божиите предначертания. Разбира се, .никоя цивилизация не убягва от историята, както и човекът от промяната, била тя и „естествена". В един омагьосан свят, изпълнен със сакралност, чиито прояви в него регулира системата от обреди, динамиката на промяната е циклична, редуваща се, 2

повтаряща се, докато при монотеистичните религии тази промяна е ориентирана към едно отворено бъдеще, където „създаващото история" движение на избавлението"такава степен божественото и правото му на обредна ортопраксия, че да бъдеш религиозен, означава да си изпълнен със скрупули, да си в съгласие с обредното предписание и да следиш за съблюдаването му.

2. От religare: свързвам. Оттук терминът religio препраща към това, което свързва човека с Бога. В монотеизма то ще рече институцйонна съвкупност (вери и религиозни обреди), образуваща „моста", който свързва - чрез Божията милост й човешкото усилие, хората с Бога. Мост, изцяло 3 проправен от Бога, но далеч незавършен, тъй като зависи от свободната воля на човека да

приеме (или не) Божието слово и благодат.

Както става ясно, тези различни етимологии си противоречат по-малко, отколкото изглежда, и техният смисъл съответства на други думи от рода на благочестие, вглъбяване, обожание, преклонение и пр., все от същия идеен регистър.

Нужно е обаче да се отбележи, че религията, схващана в смисъл на обредна ортопраксия или на зачитане на свещените закони, се различава от изцяло омагьосания свят на религиозността (3) и че с появата на едно основополагащо верско дело, приемащо божественото откровение, исторически датирано и географски определено, една религия престава да бъде само религия, а

Религията, въздигната във вярата в Бога, прокламирана от неговия пратеник (пророк).

Нито юдаизмът, нито християнството, нито ислямът, нито будизмът или индуизмът се определят като религии (във феноменологичния и coциологичния смисъл , на една религия измежду други), а като; юдаизъм (Завет между Бога и неговия народ във и чрез Тора), християнство (благ-а вест за въплътилия се в човек и възкръснал, за да спаси всички хора Божи син), ислям (подчинение на

единствения Бог, чийто последен пратеник-пророк е Мохамед), будизъм (предсказанието Озарения, тоест Буда), индушъм (учение на ясновидците от незапомнени времена, провъзгласяващо освобождаване на егото в посока към аза — „ти си то", и т. н.

Когато за нуждите на конверсията или на проповядването вярващият-монотеист използва термина религия, той може да го приложи с пълна „логическа" сила единствено спрямо собствената си вяра, тъй както монотеизъм включва задължително в себе си монорелигия. Щом съществува един Бог, съществува и една-единствена истина, един-единствен закон, едно-единствено спасение и следователно една-единствена религия: религията на божественото

откровение. Не една религия между други, а единствената. '

Нека си припомним твърдението „извън Църквата няма спасение" - в случая Църквата е венчана за Христа, неговото „божествено тяло"; това, че ислямът е запазил като награда за единствените „истински вярващи" милостта на Бога и упованието в неговия рай; или един постулат на Талмуда: „Никой езичник, не ще има дял в света, който идва."

Ще отбележим мимоходом, че ислямът засвидетелства особено отношение към монотеистите евреи и християни, включвайки се всъщност в поредицата Божии откровения като последното и

окончателното; тъй като Мохамед е „печатът на пророчеството", или, другояче казано, последният от пратениците-пророци на Бога - около триста според Корана, между които Авраам, Мойсей, Давид, Иисус, все автори на книги на откровението. Оттук произтича особеният статут на евреите и на християните, отреден им в исляма. Защото, ако евреите са „променяли" отчасти откровението, получено от Мойсей, а християните са „забравяли" частично това, което Христос ИМ е припомнял, най-малкото излиза, че и едните, и другите са съпричастни към „догматично откровение";, което са успели да представят по крайно несъвършен начин.

Не бива да забравяме и обстоятелството, че тъй като Мохамед е последният пратеник-пророк, ислямът има по необходимост и „логически" универсално призвание, нещо, което юдаизмът няма поради своя специфичен избор, а християнството притежава, но като осъществяване на Стария завет в Нов завет.

Ако държим нашето изложение да бъде до известна степен точно, би трябвало да проследим едно движение, което, започвайки от религиозността, наситила с вълшебства и магии праисторическия анимиетичен и политеистичен свят, ще стигне до, от една страна, Религията (монотеистична),чиито различни изповедания или разклонения ще служат за „направления", само едно от които ще е съвършено, а от друга страна, до религии, разбирани като съвкупност от вери и обредни ритуали, отграничаващи се от индиферентността на непосветените и погрешно обожествяващи елементи на реалния или въображаемия свят поради невслушване в повика на Бога за признаването му като единствен и трансцендентен, като извор на всяка светост.

Десакрализирането на природата, човечеството, всемира, отнемането на магическия им ореол не е достатъчно от гледна точка на религията, ако не се прави, за да се признае светостта на Бога като Създател, Законодател, Спасител. Така тези „религии" в най-добрия случай сякаш биха съществували в очакване на единственото откровение, към което те биха се стремили, без да го осъзнават или без да го „докоснат", а в най-лошия биха останали несполучливи и сатанински копия на Религията.

Разбира се, това опасение изразява малко или много позицията на монотеиста, а не тази на невярващия наблюдател, за когото всички религии имат еднаква стойност; дори и да не са лесно съпоставими като произведения на изкуството, а „йерархично" подредени нерядко на базата на 4 полюсни различия – политеизъм / монотеизъм, народен /научен,тотализация /секуларизация,

предрефлексивен /рефлексивен, метафизичен / етически, ритуализъм /мистицизъм...

Не е безинтересно да подчертаем, че ако в наше време един „съюз" на вярващи е допустим и относително осъществим, той би бил сключен по-скоро с цел отхвърляне на съвременните сакрални-знаци (национализъм, секуларизъм, сциентизъм...), отколкото за достигане на съгласие по отношение на самия обект на вярата им, дори да е неоспоримо, че един и същ авраамичен корен

обединява донякъде монотеистите и че макар будистката или дори индуистката традиция да са дошли „от друг хоризонт", нищо в тях не представлява пречка за едно всеобщо побратимяване.

Интересен е и ввъпросът за десимволизирането на символите, които, ъзникнали в един аграрен свят, във всеки случай в пряк и тесен контакт с природата, са загубили много от своята асоциативна мощ поради урбанизацията и комерсиали-зацията на обществото, където дори водата се заплаща, а утре - и „чистият въздух".

Един-единствен пример ще помогне да се разбере внушението в конкретния случай: водата, която някога хората са отивали да търсят на извора, в кладенеца, в реката, се превръща по-лесно в символ на пречистване, кръщаване, извор на живота, на чистотата, отколкото водата, която днес получаваме с едно завъртане на кранчето. Колкото до дълбоките „равни" води на морето или на океана, до онези, небесните, на обилните дъждове и страховитите бури, имат ли те същата сила да символизират непрестанното връщане към първичното (море-майка) и разрушаващия потоп в съзнанието на урбанизираните хора, каквито сме ние, закриляни и завладяващи, нехайни и разточителни, притеснявани от дъжда, загледани в неспокойното море, над което прелитаме, да не говорим за замърсяването им, мобилизиращо; с пълно право еколозите, но не и творящия

символи човек?

Урбанизацията, рацонализацията, демократизацията деградират и символизират отколешната символика, защото, за да има символ, трябва също така и сюрреалността, олицетворявана от него, да се опира върху реалност, неопосредствана, но почувствана и опозната. За съвременните хора водата, вятърът, земята, огънят не са вече, освен в много редки случаи, реалности, способни да се превърнат в символи.

За урбанизирания човек думите господар, слуга (раб) са загубили истинския си смисъл като отражение на реални обществени взаимоотношения, от които е можело да се изходи при символизиране-то на една религиозна свръхдействителност на всемогъща власт и подчинение. Днешните люде се чувстват „управлявани" от „управници". От тази абстрактна връзка не може да

произтече никакво символизиране.

Да бъдеш религиозен в епоха, когато човекът лети в пространството, а „въздухът" е наситен с образи и звуци, които е възможно да уловиш, да бъдеш „хомо религиозус" в един свят, в който човекът е станал господар до такава степен, че е способен да го разруши в момент на безумие, не е, разбира се, все същото като това да бъдеш вярващ в праисторическите времена, в древността,

в Средновековието или просто в друга епоха.

Да бъдеш мъдър без чисто научни познания, не е същото като да знаеш повече, защото живееш в една технизирано-научна цивилизация. Дори и в това повече да няма нищо изчерпващо и окончателно (дотолкова, доколкото е възможно да се определи един термин на различните етапи от развитието на познанието), дори това повече да не струва загубата на. един рай, обезумял от невинност и благодат, то със сигурност се заплаща с много шум, високи скорости, прахосничество на огромни средства (въоръжаване, консумеризъм...). Напредъкът таи й клопки. Да бъдеш религиозен без религия не.е като да имаш религия, бидейки едновременно с това същество на разума, на познанието, на желанието, на културата, принадлежащо на напреднала, победоносна цивилизация, обогатяваща, извисяваща своето наследство.Не можеш да надминеш „Одисеята", но можеш да сътвориш не по-малко сполучливо други неща, докато в науката или в техниката, ако продължиш започнатото от предшествениците, непременно ще идеш по-далеч от тях. Айнщайн обяснява по-добре и постига повече от Нютон, макар да е вярно, че и двамата са гении, но това е, защото Айнщайн се опира на плещите на Нютон, когото следва, по същия начин, както Нютон е сторил преди него. От учен на учен знанието прогресира.

Макар и бегъл, този преглед показва, че религията, която е религиозност плюс още много други неща (дори и в монотеизма на откровението да претърпява радикална промяна), придобива раздични аспекти според степента на достигнатото и усвоено знание - оттук произлизат възможните конфликти между наука и религия, философия и религия, техника и религия, както и

според състоянието на обществените взаимоотношения, откъдето пък произтичат двойствените взаимовръзки подчинение-робство и религия, отношение към жената и религия, раси и религия, дори те да са умерени и „управлявани" не според чисто политически съображения, а в

съответствие с дадена религиозна антропология.Има и други фактори, които влияят върху облика и развитието на религията, но тези без съмнение

са най-съществените.

Трябва да се посочи, че всяка религия е длъжна да откликва на промените в познанието, в обществените взаимоотношения, във възприятията и мотивациите - в противен случай рискува да бъде елиминирана, да излезе от употреба или да бъде заменена с друга.

Колкото по-витална е символиката на една религия и по-пълно съобразяването й с човешките потребности, толкова по-способна е тя - променяйки се, без да се погубва, - да издържи на изпитанието на времето. Следователно със сигурност може да се твърди, че религиите, които продължават да съществуват - разбира се, не без изменения - от две-три хиляди години, имат някакво право да отстояват своите, ценности и за вбъдеще, макар без никаква гаранция, за успех.

Дълготрайността на „големите" религии навежда на мисълта, че те не са нито видения, изживели времето си, нито пътища, по които се отклоняваме, за да получим малко утеха.

Вероизповедание или вероизповедания?

Монотеистичната вяра, дори изградена върху императива „Служи първо на Бога!", признава относителната автономия на светската власт („Отдай кесаревото кесарю, а Божието Богу") и на разума, тоест допуска известен плурализъм при „изповядването на вярата".

Автономията и плурализмът, макар и вписани в някаква степен и не без двусмислия в свещените текстове, са били постигнати - и то далеч не навсякъде - с цената на братоубийствени битки в името на Религията. Но това е станало възможно най-вече благодарение на отделянето на светската от църковната власт (ескуларизация на политиката) и на признаването по право и по

същество от Религията на тази узаконена автономия, Повече или по-малко относителна в зависимост от вероизповеданията:

Уви, в стила на монотеистичните религии е да водят борба с ересите, със схизмата, безверниците и вероотстъпниците, прибягвайки до най-жестоко насилие, чието изпълнение често е било възлагано на светската власт, тоест на държавата. Кръстоносни походи против неверника, инквизиция cpeщу покръстените (насила или доброволно) й вярващите, заподозрени в ерес или

отстъпничество, масови убийства на едните и другите, изолиране или експулсиране на вярващите от „втора категория", религиозни войни, покръстване и/илй избиване на туземците в колониите и т. н.

Картината би станала още по-мрачна, ако се вземат предвид изживените страдания и трагедията на милионите жертви; длъжни сме обаче да осветлим някои "странни" в името на устойчивостта и непоколебимостта на онези, който с цялата си душа, са протестирали-и са се -намесвали, за да ограничат ескалацията на напрежението или да попречат то да възникне. За да не изпаднем в анахронизъм, трябва да разберем комплексността на залозите, политически и духовни, свързани със структурите и с априорните"схващания, характерни за епохата, що се отнася до обществения порядък и до избавлението на душата.

Следователно поради самия , факт на процеса на секуларизация и на „всеотдавнашното", но още не повсеместно разделяне на Църквата от държавата, монотеистичните религии са по-скоро вероизповедания, отколкото религии. Освен това те са произлезли от един общ корен (авраамския) и са се нароили спрямо собствения си исторически първоизточник:, юдаизмът на

равините не е кабало- хаеидяческият юдаизъм, католицизмът : се различава от протестантството, сунизмът -от шиизма... В известен смисъл християнството :не съществува вече като религия, както впрочем е трудно да се говори и за общност, а става дума за християнски верозповедания. Mutatis

mtitandis, същото би могло да се каже за юдаизма, както и за исляма, за индуизма, за будизма.

В краткия анализ на религиозността, на религията, на вероизповеданието оставихме настрана един аспект на религиозното: мистицизма. Аспект обаче главен и съществен, тъй като едно вероизповедание без мистицизъм би събудило съмнение относно вярата, която проповядва. Вяра без мистицизъм би била в същността си само идеология или политическа доктрина. По-точно

казано, липсата му би довела до деградирането й в тези категории. Всъщност, когато едно монотеиетично вероизповедание провъзгласява изключителността, неповторимостта на един-единствен бог, той очевидно въплъщава всичко, а неговото творение - нищо. Всичко, което съществува, не съществува ли единствено по неговата милост? Човешкото създание, което вярва,

обича, надява се, би ли било способно на това без Божията милост? Тази милост не очаква ли от човека да се самоизмъчва, та след пречистващи „нощи", стигнал до очищение, да бъде достоен за екстаз? За сливане, чрез доброволната зависимост на любовта, с Този, от когото зависи целият живот?

Вярата, не, би ли стигнала до връхната си точка като желание за единение, като пълно «мистично свързване? Това изживяване, неизразимо с думи, толкова кратко, внезапно, „пасивно", не е ли онази разпаленост на сърцето, докосващо загадката, абсолютната тайна?

Разбира се, единението с Бога съвсем не е тъждествено на друго - на сливането- с Него. Ако безспорно съществува светкавично и краткотрайно единение, би ли могло изобщо да има сливане, след като по самата Божия-милост създанието е и трябва да бъде разграничено от Бога, от Другия, неединосъщния?

Въпреки че божественият екстаз е освободил (изпразнил) човека от неговия аз, издигайки го до селения, простиращи се едновременно извън аза и в аза, той се различава коренно от индуисткия анстаз, при който човешката същност (атман), освободена от илюзорното себе, ще се окаже равна на първичния Аз, на Абсолюта (брхман), не-зрима висша реалност, където не съществува

нито субект, нито обект.

Каквито и да са тези върхове, до които рядко някой може и желае да стигне, на едно определено равнище, при въздържание, религиозно смирение, вяра, любов и упование, тайнството съществува и е отправна точка, ако не за мистично единение, то поне за начало в излизането от самия себе си, за забрава на собствения аз, отстъпващ място на друг - „лице" на Господ-Бог. Ще

спрем дотук, за да не ставаме словоизлиятелни за неща, което в крайна сметка спада повече към неизразимото, отколкото към чудотворното, макар и то понякога да го съпътства, към сферите на-интимното и на скритото, към царството на тишината, дори когато някои знаци и парадоксални

атестации са необходими, за да ни се вдъхне увереност, че можем да го достигнем, преодолявайки бариерата на ортодоксалния конформизъм или ортопраксията, на научните претенции и многословните уверения, на прекомерната предпазливост.

Религиите:

Невероятни вярвания? Безразсъдни обреди?

Това, че девица е могла да зачене и роди син с помощта на силата на Всевишния, за когото няма невъзможни неща, а личност, назовавана Иисус от Назарет, е възвърнала към живот човек, наречен Лазар от Витания, че един Далай Лама „се преражда" от поколение в поколение, не са ли съвършено Невероятни неща?

Ако някой даде обет за целомъдрие, а друг си забрани да консумира дадени храни, обявени за нечисти от неговата религия, ако някой може да измъчва плътта си до кръв, за да се хареса Богу, това не е ли безразсъдно отдаване на религиозни обреди?

В края на краищата не е невъзможно религиите да са само смехотворни илюзии, и то толкова по-смехотворни, колкото- са по-популярни, да са в най-добрия случай утешаващи, а в най-лошия -опасни, да са нечовешки или прекалено човешки, а ако има приемственост между хомо фабер, изработващ необходимите му сечива за лов, и хомо фабер, произвеждащ телевизионен апарат -да няма никаква приемственост между хомо религиозус и хомо сциентификус, освен че вторият се ражда при смъртта на първия, и т. н.

Каквато и да е относителната правилност на тези гледни точки или становища, на мен ми се струва все пак, че техните поддръжници просто си улесняват задачата, като изхвърлят окъпаното бебе заедно с водата.

Не е нужно да си невярващ, за да не се надяваш да намериш Бог в извънземното, пространство. Отговорът на Гагарин, връщайки се от Космоса: . „Там не можах да срещна Господ", дори не забавлява вярващите. Това те го знаят отдавна, ако не открай време.

Когато в един израелски филм комисарят пита подчинения си: „Наистина ли вярвате в Бога?", и той, му отвръща: „Същественото е не, че вярвам в Бог, а дали Бог може да ми се довери", поне отговорът изглежда по-подходящ от въпроса. Днес, както без съмнение й вчера, въпросът: „Вярвате ли в Бог?" звучи неуместно. Доказателство за това е най-честият и донейде смутен отговор: „Зависи какво вие разбирате под понятието Бог."

Вяра и вярвания

Освен че е традиция от миналото, включваща отчасти като декоративен или празничен елемент една етнокултурна характеристика, без която би била лишена от „традиционни" или разграничителни белези, религията по същество е акт на вярата, изразяващ се във вярвания и изпълнение на религиозни обреди.

Казват, че малко наука отдалечава от вярата, а много я възвръща. Уви, всички имат някакви познания, но малцина са онези, у които те са в изобилие. Впрочем, ако се замислим,ерудицията може да възкреси вярата не защото науката ще доведе до "религията”, а поради факта, че високообразованият е наясно - науката не си задава и не отговаря на никой от въпросите, с които

се занимава вярата. Вярата е от друг порядък и си служи с друг език. Защо това, което приемаме без колебание в областта на етиката и естетиката, ние отричаме, щом докосне вярата?

Оттук без съмнение произтича и общото отдръпване от религията в нашето обсебено от науката и сциентизма време, но то засяга и вярата, усложнявано все повече от субективната, ала за мнозина реална невъзможност да боравят, едновременно с езика на вярата и с този на науката, въпреки че те толкова си противоречат.

Предпочитаме следователно, за да не се възприеме като лековерие или лицемерие (да се правиш, че вярваш в нещо, в което не би могъл да вярваш), да се откажем от първия от двата, от езика на вярата, за да не се накърни научният: светът все пак не е бил създаден за шест дни и една непорочна дева наистина не би могла да роди дете! Отказваме се също (при религиите, имали неблагоразумието да формулират на езика, наречен рационален, свое задължително кредо) от това да поддържаме с „канонични" термини твърдения, които не можем да си обясним, без да лъжем самите себе си.

А ето че вярата не само проповядва нещо, различно от гледището на науката, но й го изразява с друг език .

Вярата следователно е този друг език, който със своя понятиен апарат (вяра, кредо) и невероятни вярвания (чудеса, свръхестествени явления...) се различава, а й не би могло да бъде другояче, от научния, изключително рационален и емпиричен.

От друга страна, този език е причина човекът, който го е възприел, никога да не се доверява изцяло на рационалния извод или на емпиричния факт, тъй като езикът на вярата и на вярванията не е съизмерим с езика на науката, на философията, нито дори с този на мъдростта, а с езика на любовта и надеждата, на вярата в Него.И така, ако вярата изразява нещо различно от науката, философията, изкуството, политиката и т. н., при това с друг език, с нейния, оттук произтича, че дори категории от рода на прекрасно, изключително, с които понякога борави, не се използват при нея заради самите тях, а като знаци, символи, валидни за подход към всеки друг обект. Няма нищо по-трудно от това да се определи броят на вярващите. Защото колко от тези, които са приели една религия, го удостоверяват и потвърждават с постоянно практикуване и изучаване?

А какво, да кажем за онези милиони вярващи, които не съблюдават никакви тайнства и са се отдали на прелестите на консумативното настояще, в което всичко е позволено?

Много вероизповедания и религиозни обреди изкушават „съвременния" човек далеч повече, отколкото отдаването на една религия такава, каквато е станала днес: не особено възнаграждаваща. Но вземем ли за-мярка това, което в наше време се приема за „възнаграждаващо", би трябвало откровено да признаем, че ако религията често навява досада, то е, защото стаената й светлина не може да

бликне без кислорода, от който я лишаваме: силна завладяваща символика, зряла отговорност без престореност, както и без излишен романтизъм.

30.03.2011г.

Русе Светланда Йорданова Рашкова